Хората, които са най - добри в съветите, повечето пъти не ги бива да оправят собствения си живот.

Понякога докато слушам собствените си съвети се чудя защо не съм толкова добра и в собствения си живот. Винаги имам решение за чуждите проблеми и начини, по които могат да ги разрешат. Не знам, последно май обяснявах как трябва да сме верни на себе си и нищо да не ни спира пред това, което искаме и това, което ни прави истински щастливи. Може би някъде между тези две изречения аз осъзнах, че точно в този момент не знам какво ме прави щастлива, смисъл знам какво ме правеше щастлива, но е само на хартия, не го чувствам. 

А всички ние знаем какви ужасни проблеми с чувствата имам. За тези, които не знаят - правя се, че нямам такива, толкова добра съм станала, че дори си вярвам, дори си втълпявам чувства. Опитвам се да избягвам драмата по всякакъв начин, като в един момент се оглеждам и разбирам, че успешно съм избутала всички далеч от мен... Понеже е Декември, и е време за размисъл. 

Знаете ли тази година научих много неща, за себе си, не толкова за света, научих за себе си, а това са уроци, които получаваме всекидневно. Преди си мислех, че никой не ми обръща внимание заради начина по - който изглеждах - промених това, получих си вниманието, стана ми банално, почнах да гледам отегчено, знам звучи клиширано, но така си гледам, когато слушам поредната реплика от различни хора, приятно е за слушане - ама до някакъв момент. Не ти докосва душата, не те кара да си щастлив, не ти подпалва кръвта, не кара сърцето ти да бие бързо... Не прави нищо, понеже са само думи, а хората често говорим различни неща понеже искаме нещо, ама го искаме сега и до тук.

Някои биха ме нарекли идиотка, понеже съм си продухала многото възможности - повярвайте, нищичко не съм загубила от това, но ако нещо не може да докосне душата ми, да разтрепери краката ми или да ми секне дъха, то тогава не си заслужава.

А аз съм от тези хора, които или не се привързват изобщо, или се хващат за нещо само защото са видяли, че от там могат да точат още, под точене имам предвид някакви чувства, понеже вече не знам какви са моите. 

Целия живот е едно голямо клише. Научих го по трудния начин, трябваха ми няколко години да се успокоя и да спра да търся толкова проблема в себе си, както се казва да улегна. Сега чат пат слушам колко съм била прекрасна, чаровна и прочие глупости, да така се започва, ама си е чиста загуба на време. 

И знаете ли кое е най - трудното, че аз знам какво търся, а щом търся нещо няма да го намеря, понеже търся усещане, за това вероятно, като се появи това усещане ще си казвам, че не е това и има голям шанс да го изпусна, а другия вариянт е, да се хващам за някакви дребни неща от страх, че това може да е и за да не го изпусна.

Не знам дали правя някаква логика, ама си изливам душата тук. 

Преди често исках да може да се случва, като по филмите и да живея в подобни приказки. Ех, тази година живях в много приказки, сякакви сценарии и всякакви крайща. 

Изживях си приказките, но онова истинското нещо, което сърцето ми помнеше си остана в предния Декември, когато реших че трябва да го пусна. 

Не съжалявам, че съм го пуснала, защото сродните души са за това - да могат да се пуснат. Благодарение на това съвсем превъртях от незнание какво искам, втурнах се право напред понеже един човек ми каза, че не мога. А това го възприемам, като лично предизвикателство.

Но не бях най - щастлива, когато седях кротко и примирено, понеже така трябва да се държа, за да ме вземе някой, бях най - щастлива, когато бях себе си, когато си викахме, когато се дразнихме, когато се боричкахме, когато бях себе си въпреки всичко, и когато безгрижието беше всичко, което ми тежеше на рамената, ала това ми се струва толкова далеч от тук и сега...

Тук и сега... Тук съм сама, и сега се налага да си припомня какво е да съм себе си, понеже от толкова приказки бях забравила какво е да съм АЗ.

А аз съм всичко, което съм искала да бъда. Аз съм от тези твърди черупки, които вътре са крехки и лесно раними, мога да държа сълзите си с месеци, а после просто да избухна от никъде. Когато говоря за нещо, което ме е наранило и някой ме слуша очите ми почват да се насълзяват, а аз силно се надявам никой да не забелязва. Когато някой ми вика аз се смея. Ядосвам се поне веднъж дневно за нещо, но само да се обърна и вече съм забравила за какво е било. Обичам да се смея на глупости, и обичам да се заливам от смях когато мога. Ако мога да се въргалям в сладки неща - бих го направила, чувствам се като дядо Коледа по празниците от толкова сладки неща... Появявам се, като една, а когато най - малко очакваш, преобръщам целия ти свят, а после ти се иска да ме мразиш... Ама не можеш, понеже мисълта за мен те преследва. 

 

Отново е Декември...

Отново е Декември.
Още една година мина толкова бързо. Само една? Сториха ми се поне, като 2. Толкова неща се случиха, че имам чувството, че са били повече, а то било само една...
Така е във временна на промени, една година се чувства, като две.
Какво се случи тази година ли? Много неща се случиха.. Отново си преобърнах живота на 360 градуса.
Мисля си, че това ми е коронния номер, когато еднообразието стане прекалено много, и когато живота ми влезе в някакъв омагьосан кръг, аз скачам и преобръщам всичко, понеже нали съм ден на хаоса. И си го създавам сама.
Егати годината... Тази година беше просто... Скъсах си нервите, скъсах нервите и на околните, карах се, виках, бях себе си, не бях себе си... Научих се тотално и безвъзратно да игнорирам околните, както и в момента...Пробвах се да обичам, да се влюбя... неуспешно. Ама от опит глава не боли, ама болеше...
Отново е Декември, малко или много не искам тази година да свършва. Бях подложена на стрес, на психически тормоз, но отново е Декември и всичко това няма значение. Защото в момента, в който настъпи Декември, всичко което се е случвало в предишните 11 месеца спира да има значение, понеже се опитвам да започна новата година наново.
И това и ще направя.
Направих доста важни крачки и лични постижения за себе си, на страна от всички скандали, всички нерви и сълзи, през които преминах.
А как се смях тази година... Не съм се смяла така никога, а какви приятели намерих.. Какви хора бяха до мен, какви хора не се отказаха от мен.. И не съм саркастична, наистина го мисля.
Заради бях тази година беше слънчева, дори да валеше през по - голямата и част. И ще се смея, и ще започна новата година със смях.
Защото съм най - щастлива, когато се смея на глупости, а тази година се смях на много глупости. Смях се на всякакви неща, и на себе си се смях.
Но се смях!!!
И ще се смея.

Why you suck 2

Не мислех, че ще ми се наложи скоро време да пиша втора част на тази моя поредица, но тъй като ми се насъбра доста и имам нужда да го напиша някъде ще го напиша точно тук. Все пак, ако не си ползвам отдушника за какво ми е. Искам да си излея всичко, което ми е на душата и да продължа на чисто новата година. 
Декември отново ме изненадва приятно, и не чак толкова.

1. "Липсваш ми! Искам да дойдеш при мен! Извинявай, може би бях прекалено груб! Нямаш идея колко много ми липсваш"... Нима? А къде беше през последните 3 месеца, когато тишината ме поглъщаше и имах нужда да говоря с теб, а къде беше когато всичко се разпадаше и имах нужда от най - добрия си приятел, който ми наговори отвратителни неща и изчезна в бездната сякаш никога го е нямало... Липсвам ти... Къде беше когато имах нужда от сродната си душа, когато имах нужда заедно да си помълчим, къде беше? Съжаляваш... И аз съжалявам, че едно "съжалявам" не оправя нищо... 3 месеца тишина, 3 месеца празнота, 3 месеца, в които въпреки всичко, което ми наговори се чудех дали си жив, как си, какво ли правиш... дали се сещаш за мен, защото аз се сещах за теб. И пак с тези налудничави истории, да зарежа всичко и да дойда да живея с теб.. Няма как да стане, и не съжалявам, защото кога ли ще е следващия път, в който ще решиш да си избиеш гнева на мен и отново да спреш да ми говориш.

2. Виждам, че вероятно си бил нараняван, е кой не е бил, но нямаш право да си играеш с другите по такъв начин, ако се чудиш защо избягах, то е заради това, че те сметнах за различен, а ти се опита по всякакъв начин да ми докажеш, че си като всички останали. Успя да ми го докажеш.

3. Можеш да питаш който искаш за мен, много добре знам, че те е страх да ме питаш лично. И по - добре.

4. Това, че се правиш, че нищо не е станало не значи че нищо не е станало.

5. Мразя начина, по който се опитваш да ме накараш да се чувствам.

6. И аз мога да ти кажа много не лице приятни истини, но не го правя, защото си меря приказките, но както обикновено на чужд гръб и 100 тояги са малко.

7. След всичко, което се случи как веднъж не ме попитахте как съм... как веднъж не се заинтересувахте как се чувствам. Не че го очаквам, понеже всеки е свикнал да гледа само себе си...

В интерес на истината очаквах този пост да е доса по - дълъг, но явно това беше, което имах да си излея. :D

Факти

1. Винаги ще обичам този малък град, в който пристигнах едва станала пълнолетна незнаеща нищо за живота и дори не подозираща какво ще ми се случи в следващите 3 години. Това е градчето, в което научих толкова много за себе си колкото в София не успях да науча за 18 години от живота ми.
2. Ще помня винаги онзи ден през Август, в който за пръв път се запознах със сродната си душа, както и ще помня онзи мрачен след обед в края на Юни, в който го прегърнах за последно. Нито пък ще забравя деня, в който спряхме да си говорим.
3. Помня първия ден, в който пристигнах в това градче, мъкнех си двата куфара и не знаех къде се намирам. Казват, че за да заобичаш нещо първо трябва да го намразиш. Първо го намразих, после си взех поука и чак после разбрах какво е да обичаш.
4. Никога няма да забравя онзи първи зимен бал, в който всичко ми се струваше възможно, и онзи последен, в който всичко ми се виждаше невъзможно.
5. Всеки път щом крака ми стъпи тук мога да вдишам свободата, всеки път щом крака ми стъпи в София мога да вдишам любовта.
6. Времето променя всичко, идея си нямате. Така променя нещата, че дори понякога се чудите вие ли сте онзи човек от снимките от преди 3 години или това е някой друг.
7. Колкото повече се отдалечавате от хората, които сте познавали веднъж толкова по изненадани изглеждат те когато ви срещат.
8. Да живееш и да съществуваш са две коренно различни неща. Първата ми година тук аз живеех, едва втората почнах да съществувам и мисля, че всички видяха как изведнъж в мен тръгна един пламък, който беше способен да изпепели всичко след себе си.
9. Песните са прекрасно нещо за разсейване от действителността, също книгите, филмите и всички видове хобита, които може да имате.
10. Намерете разликата между обичане и привързване. Доста голяма е.
11. Ако някой иска да сте в живота му ще направи нещо по въпроса, друг е въпроса дали го е страх, ако го е - не си заслужава.
12. Грешките са прекрасно нещо, дори смятам да направя още няколко. Няма смисъл да се живее ако няма грешки, ако ги няма, няма да има поука. Няма да има прогрес.
13. Помня онзи ден, в който криех сълзите си понеже трябваше да бъда силна и да си тръгна. Тръгнах си от София в търсене на себе си, тук открих себе си, открих всичко което ми беше липсвало. Успях да намеря нещо, което да ме кара да искам да живея. Беше дълго търсене преди да погледна на последното място - в себе си. Май до сега никога не го бях търсила в себе си.
14. Любовта не е нещо, което можеш да изфабрикуваш. Не е нещо, за което можеш да се преструваш. Или е там, или не е.
15. Има смисъл от безсмислените връзки, взимаш много уроци от тях, и разбираш с какви хора НЕ трябва да бъдеш.
16. Не вярвай на хора, които твърдят, че те обичат. Истината е, че можеш да вярваш предимно и само на себе си.
17. Обаче ако видиш, че там има някого на когото наистина можеш да вярваш и е бил до теб толкова дълго време, и общо взето винаги... Ами бори се за този човек, бори се дори когато този човек не иска да се бори за себе си, допълвай го, подтиквай го, бутай го, но не се отказвай, както този човек не се е отказал от теб,

Какво значи да обичаш?

Минаха повече от две седмици и покрай различните ми занимания доста въпроси възникнаха в съзнанието ми, на доста успях да си отговоря, на други явно все още не им е времето да отговоря.
Преди време знаех как да обичам и го правех безрезервно, после както във всеки един живот се случват разни събития, които на този етап от моя живот нямат никакво значение, но по някакъв начин са рефлектирали върху мен, та после разбрах какво не е любов. Сега след толкова изминало време знам какво е да не обичаш някого, също така знам какво е любов, и знам кога не я изпитвам, а когато знам че не я изпитвам - не си губя времето.
Направих няколко грешки тази година, общо взето се хвърлях от интерес към интерес, но истината е, че си оставаха само интереси, никога не се приближих към тях, нито те към мен. Не си дадох време да съм сама, в главата ми винаги витаеше някой или нещо, което доведе до много неща. Сега след първата ми връзка от много време, която приключи по същия начин по който започна имам време за себе си, да мисля за мен, и никой друг да не се върти в главата ми.
Аз знам как да обичам, предимно себе си, но и това си е талант, не много хора знаят как да обичат себе си. Но точно защото знам как да обичам, искам следващия път, в който се хвана на хорото да знам, че няма да обичам само себе си, а ще мога наистина да покажа как мога да обичам. Което ме навежда на мисълта, че тази ми връзка е била безсмислена. Хубавото е, че приключи на време. Не бях влюбена, няма смисъл дори да говоря за любов. Привързах се. И там ми е грешката.
Трябва да спра да се привързвам към някакви мъже, които могат да ме обичат, но аз не мога да им отговоря със същото. Защото аз искам да им отговоря, бутам се в живота им, по моя си начин, успявам да остана, да вляза, да се настаня, а след това си тръгвам понеже разбирам как там няма нищо за мен.
А аз съм човек, който знае как да обича... Просто не е писано.
Беше ме страх, бях се затворила в себе си, и дори сега след тази връзка май пак съм се затворила, не мога да покажа това, което мога да дам, Но това е може би защото тръгнах с мисълта, че тази няма да я бъде и това не е сериозно и никога няма да бъде.
Но всички дълбоко в себе си знаем кога един човек е за нас, и кога не е. Усеща се, когато нещо има смисъл. Когато няма - няма значение.
Как разбирам че не обичам някого - не ми липсва, не съм се замисляла дори да плача, не се чувствам сякаш съм загубила нещо. Просто не ми пука...
Не искам да се мятам отново и няма да го направя, в някакви безсмислени отношения, искам нещата да почнат плавно, не да се хванем на хорото и вече да сме обвързани.
За къде бърза този свят? Няма смисъл да се бърза.
Искам да почувствам липсата на човека, който ще е до мен, както искам да чувствам и присъствието му, когато е с  мен.
Какво значи да обичаш? Според мен да обичаш някого означава не само да откриваш нови неща за него, когато сте заедно, а и да откриваш нови неща и за себе си, да буди доброто в теб, да буди интереса ти и да ти човърка съзнанието да откриваш повече неща.
Когато обичаш някого се интересуваш от хобитата му, от това което човека до теб прави, и дори да не харесваш хобито му правиш усилие, защото това прави този човек щастлив.
Любовта за мен не е това да умираш всеки път когато другия го няма, защото това е зависимост и не е любов.
Може би любов е това, че си се сетил да му сготвиш понеже знаеш, че ще се върне късно и изморен, или да му метнеш одеало понеже на теб ти е студено. Това, че седите в една стая и двамата се занимавате с ваши неща, ти си четеш книга, а той се занимава с неговите неща, но самата хармония, че сте в една стая заедно е приятна. Но това да направиш нещо за него не трябва да е с идеята "Виж какво направих за теб", а по скоро да го направиш за себе си първо, а после за него, той ще се почувства значим, че някой го мисли, а ти ще бъдеш щастлива понеже някой оценява това, дори само с поглед.
А най - трудното е, да не се вкарват очаквания. Малко или много те прецакват нещата, но ги има.

My soul mate was right!

Today is an amazing day full with things that I didn't expect to find out. People are saying that everything is happening for a reason. I am continuing with my reasons on my own. I signed for french today, I saw amazing sunset and I spent time with some new people.

I am no longer focused in the past, for me is only the future and since I am someone that is fighting for the things I want I will fight for this. I will do everything for my future.

Because without future there is nothing. Usually we should learn to let go of the past very quickly. I learned how to fix myself four years ago after that tragic incident.

Thanks to everything that happened back then I can say that I have grown up to that part that I don't put anyone too close to me. Maybe that is the problem, but I learned the hard way, and I am still learning. But for me it is not so important how many mistakes I've made, for me it is important not to be the same ones and to take my lesson afterwards. I did, this time I did.

My lesson is don't trust people that are telling you that they love you, because they don't. As soon as they find someone else they will leave you... alone. So don't trust them. 

Don't trust a person who is saying that you are everything for them - because you are not.

The only person you should trust that you are everything for - is yourself. Be true to yourself always.

Maybe you are going to be angry, not at that person, but at yourself, because you've trusted him, you have let yourself to trust, but don't do it anymore. But who am I kidding? I will trust again, because I believe in love. I believe that somewhere there exist, and even now when I am disappointed mostly of myself I still believe. 

You know, honey, I know what I want. But you want someone else. And since I put the end of this thing, I am okay with it. Everyone should live with their decisions. I live with mine every single day. 

People always say that time change things, but the truth is that we choose to change them. Also we fall in love by chance, but we fall out of love by choice. 

My soul mate was right, he was. But I am not going to admit that to him... at least not this month. This year was awesome, and I am not being sarcastic. It was. It still is. 

Because I am free, I found something in myself that no one could take from me. 

This year I made so many dreams to come true, but I was too focused on bullshits that I didn't appreciated the things that I made come true. And I am still making my dreams come true.

Even today. I hope I will do the same tomorrow. 

If a writer falls in love with you, you can never die.

But the thing is that you are not worth writing for. There is just nothing to write about. Nothing unique, nothing so special, nothing much basically. Just one big cliché. And there is nothing I can do about it. Usually I am full of thoughts and ideas that I am running home to write somewhere, but this time it is just one big empty space.

I'm sitting home, after this long day, drinking my lemon tea, feeling better than fine. 

And I have nothing to say about you.. and I am the writer. 

But life is so preprinted, everything is happening in mostly the same way, just the actors are different. I don't believe anymore. I don't believe from sometime and after the last week I think I'll stop this torture, that I keep forcing myself to believe in people, where there is nothing to believe in.

The same people, the same stories, you are trying to be better, to be nice, and you are getting nothing from the opposite side. 

Such a cliche, isn't it?

But this time I'm sure that the fault is not in me. 

Usually I don't give second chances, but here maybe because I'm too stubborn I decided to give more chances, of course I end up again disappointing myself and hurting my pride. 

Something that I could have spared myself the trouble, but I didn't. 

Who am I to say that you are not worth writing for... Let me tell you something, there are different types of people, some come and change your life, some make you feel comfortable and some are just waste of time. The waste of time people can learn a lot from you, but you cannot learn anything from them, because the simple truth is that they have nothing to give. Nothing that you already don't know. They are showing things that you don't want to posses and you would be the happiest person if you never have the same qualities like they do. These are people who are too afraid to dream, too afraid to do anything on their own. And these people always need someone around them so they can suck the ideas out of them, afterwards they are going to say that the ideas were their at first place.

I don't like this type of people. Probably they don't like me too, but I want to be honest.

I know what I want. I've always known what I want. And I don't want to waste my time on people that are not worth wasting time for. I maybe said that you are worth wasting time for, but that is for awhile, it is not something constant. Maybe someone will write a whole book from you, but that is just not me. 

Само времето ще покаже

Не съм писала от много време... знам, но просто не знам какво да напиша или какво да кажа. Изпаднала съм в паралелна вселена където няма нужда от думи, а от действия и реално започнах да действам, не само да говоря, защото последно време се оповавах май само на думи. На собствените ми думи, че всичко ще е наред, взех решение и да го направя наред, не само да се оповавам, че един ден ще е.

В живота на всички има спадове и възвишения, но ако нямаше, или живота ни беше в една права, това щеше да значи, че сме си отишли, а ние не сме. Аз не съм.

Само показвам признаци на живот с този пост, защото всъщност когато не пиша се оказва, че живея. Как така се оказва би попитал някой, ами нямам време да напиша и едно изречение или нямам идея какво да напиша, от къде да почна, за какво да пиша, и в последствие се отказвам от това да пиша и продължавам да правя това, което съм започнала. 

И може би не е важно какво ще напиша, макар цял живот да смятах, че ако напиша нещо достатъчно истинско някой ще се влюби в мен и ще ме обича, е някой ме заобича и без да съм написала и два реда, някой ме заобича въпреки това. И куп други неща се случиха, които ми показаха отговори, чийто въпроси все още не си бях задавала.

И може би така е трябвало да бъде.

Вече.. не, от много време на сам не съм онова момиче което започна този блог преди 4 години.

Не знам за добро ли е, за лошо ли е...Може би надживях този момент, в който имах нужда от тази Утопия, в която да се крия, и просто спрях да се. Защото няма смисъл да се крием, трябва да живеем.. сега.. докато можем.. докато има смисъл.

Направих много грешки, но и от много неща си взех поука, и точно това ме прави аз.

Нося едно усещане за живот със себе си, защото не искам и докато дишам няма да се предам.

Не знам кога ще седна пак да пиша, дали ще е скоро, дали ще имам какво да споделя, но знам само едно признаците на живот са ми доста показателни и макар понякога да пропускам по - някой друг пулс, и да спирам за малко, това не значи че спирам завинаги. 

Само времето може да покаже много неща, но няма да го чакам, ще си правя каквото на мен ми е кеф, и дори понякога да живея сякаш съм безсмъртна, не искам да се събудя на 80 и да нямам никакви белези, никакви рани и никакви болежки от това, че съм живяла. Искам да имам истории, да има какво да ме топли на старини, искам живот изпълнен с приключения, искам сърцераздирателни истории, такива за които ще плача и ще се смея едновременно и на старини. Искам белези останали от поредната лудория, да, аз не съм безсмъртна, няма и да бъда, но ще живея сякаш съм. Защото осъзнах че само така ще разбера какво е истинското щастие, само така ще разбера какво е да си жив. И как трябва да си живеем живота. 

Когато всичко рухва

Винаги съм смятала, че много щастие не е на щастие. 

Напоследък съм мрачна, но не бих казала защото съм негативна или нещо подобно, или защото виждам само бяло и черно, просто ми е едно такова тъжно и изпитвам огромно желание да се скрия някъде и да не си подам носа с години.

Когато си мислиш, че всичко е точно, и когато нищо не е точно.

Когато още не си се изнесъл и както се казва леглото ти все още е топло, а някой друг вече си прави планове как да се нанесе на твоето място. Тогава осъзнаваш как тази къща никога не ти е принадлежала, дори да си си мислел така - тя не ти е принадлежала. 

Когато човек, който е бил до теб и си наричал сродна душа къса взаймоотношенията си с теб, защото не е съгласен с решенията ти, разбираш че въпреки цялото време и въпреки факта, че ако си можел си щял да умреш за този човек на него не му пука за теб. 

Когато човек, който ти е свалял звезди и си умирал от желание да се довериш ти заявява, че няма смисъл, може би наистина няма.

Може би трябва да попадаш в подобни безнадеждни ситуации за да разбереш на кой наистина му пука за теб, а когато разбираш, че не на много хора им пука - или поне на тези за които си умирал, нещо в теб прищраква. Тогава си спомняш как и преди си минавал през този ад, как сърцето ти е било разбито и как това ще мине, дори да е мрачно, то ще мине, дори да не откриваш подкрепа в хората, на които си давал такава - то ще мине,

След една година дори няма да има значение, както случките от миналата година нямат значение, както какво си ял вчера няма значение. Просто няма да има значение.

Когато хора, които не те познават ти заявяват, че изглеждаш депресиран понеже не си се усмихвал често, когато използват думите си да те наранят в най - подходящия момент. Не знам как винаги попадат на този момент.

Но знаеш ли какво ще ти кажа аз - не им се давай. Не им показвай, че си наранен, дори да плачеш ден и нощ, не им позволявай да видят какво ти е, защото ти ще го преживееш...

Аз ще го преживея всичко това, ще го изживея и ще ми мине, догодина дори няма да си спомням какво е било, аз ще оцелея както винаги съм го правила и ще наредя живота си отново, дори отново да се разпадне, но това е защото съм АЗ и защото го умея това нещо.

Клиширам се за пореден път с това, че рядко някой ме разбира, хората нямат едно и също мнение за мен, била съм мистерия, била съм добра, била съм интелигентна, била съм гадна... Може, но аз съм всичко това, не винаги, не преобладават всичките ми качества често. 

Ще оцелея, винаги го правя, но когато следващия човек дойде да ми държи сметка защо съм такава ще го пратя в блога ми да прочете тук защо съм такава. Макар че и тогава надали ще разбере. 

Как човек става безсърдечен?

Винаги съм се чудила как хората стават безсърдечни и спира да им пука и вече нищо няма значение, докато самата аз не осъзнах до каква голяма степен съм станала такава. И не почнах сама да търся отговора на собствения си въпрос.
Как човек става безсърдечен?
Когато хора, в които е вярвал го предават. Когато го лъжат, мамят и си мислят, че това е наред и няма нищо лошо в това, понеже този човек винаги е бил до тях, смятайки че са безсмъртни и че имат право да правят каквото правят, превръщат една вярваща душа в неверник.
И в какво се състои това да си неверник? Не се доверяваш лесно, живееш с хора, които нямат идея кой си, но някак се чувстваш сигурен понеже този който не знае няма как да те нарани, а това са поуки взети от предходни събития.
Казват ти, че те обичат, а ти седиш и се усмихваш, понеже не го чувстваш, искаш да го кажеш, но знаеш, че не го чувстваш наистина, а не искаш да се превръщаш в останалите, да лъжеш за да замазваш положението.
Казват ти, че си прекрасен човек, а в главата ти единствената мисъл е какво може да искат сега от теб.
Поставяш всичко под съмнение, някак си искреността на хората не ти се вижда толкова чиста и безусловна, смяташ че зад всяка дума има някаква уловка, и не можеш да мигнеш без да разбереш каква е тя.
А когато не се чудиш от къде ще ти забият ножа просто не мислиш, сякаш тези хора не съществуват. Сам си, правиш си своите неща, живееш си, ядеш си сладоледа, гледаш си сериала и си.... сам. Но виж, никой не може да те нарани.
А когато откачаш получавайки поредния пристъп на паника, че никой не знае кой си и каква е твоята същност сам разбиваш сърцето на милиони парчета, и никой по - никакъв повод не е способен да те събере, освен самия ти. И го правиш отново и отново, опитвайки се да не губиш човещината си, да не губиш вярата си в хората, да вярваш в тях, въпреки това, което са, но понякога лошия опит тежи повече на везната от добрия.
И се чудиш защо лошите неща в живота ти, дори да са били по - малко от добрите могат така да те накарат да станеш толкова коравосърдечен. А когато спреш да се страхуваш, че можеш да нараниш някого разбираш, че може би това е крайната фаза на безсърдечност, която си постигнал.
В опити да докажеш на себе си, че не си и все още има шанс да повярваш в хората, пускаш сигнали които не отговарят на това, което си ти, и на това което чувстваш или може да почувстваш.
Тогава не държиш само своята съдба в ръцете си, тогава държиш и нечия друга, и знаеш че те няма да те наранят, защото у теб няма вече какво да бъде наранено, но от друга страна си напълно наясно, че ще им разбиеш сърцето. И въпреки това не спираш.

Why you suck

 Посвещавам следващите редове на хора, които по някаква причина са минали през живота ми през последните месеци. И понеже това е моя блог запазвам правото си да бъда откровенна! Всеки припознал се в думите ми може просто да излезе от блога ми :)

1. Няма значение колко обичаш да казваш, че си откровен и че винаги казваш истината, няма значение колко жестоко се опитваш да замаскираш всичките си недостатъци и комплекси, защото в края на деня няма нужда някой да ти напомня какво голямо л*йно си, понеже си го знаеш.
2. "Ама какво?! Не ходиш на църква?"... Съжалявам, не съм особено вярваща, но къде по - точно в 10-те божи заповеди се толерираше слухтенето, ровенето в чужди вещи и клюкаренето, че не съм много сигурна...
3. Самия факт, че ме търсиш само когато имаш нужда от някаква услуга, или в случая човек който да ти помогне когато имаш нужда от помощ, но благородно ще зарежеш след като получиш това, от което имаш нужда доказва колко въздух под налягане си.
4. Ако живеех приказката, която си мислиш че живея, определено сама на себе си бих завидяла. Но продължавай в същия дух!
5. Липсата на лично пространство води до сериозни последствия, ако те гледам лошо или се правя, че те няма то значи си ми настъпил аурата и аз се опитвам по всевъзможни начини да не те ударя.
6. Бих казала, че съжалявам, но определено не съжалявам за това, което ще кажа - ако искаш да занимаваш някого с глупости моля занимавай майка си, аз нямам никаква роднинска връзка с теб и не съм длъжна да те слушам, но от друга страна майка ти има, и понеже те е родила ще те търпи иска или не иска.
7. Не че нещо, ама ако някой ден някой се държи по подобен начин с теб, предполагам няма да е приятно.
8. Извинявай, но като повториш едно изречение 10 пъти на немски, това не ме кара магически да го говоря този език и магически да те разбирам, но ще почна да си нося лампа в джоба и така случайно ще ти я давам да я потъркаш и да си пожелаеш нещо, я виж може би магически ще почна да го говоря.
9. Ти си най - намръщения човек, който някога през живота си съм срещала. Може би факта, че оплешивяваш ти влияе зле на настроението.

Мисля, че от това ще излезе чудесна поредица :D

It is all about creating yourself

Преди една година започна моето така наречено израстване. Исках да се променя, да стана по - добър човек, да бъда по - позитивна, по - щастлива, по - социална, дори по - обичана. Да си призная честно не срещнах голямо разбиране по - пътя на моето духовно израстване, като човек и личност и в личен и в делови план. Разбира се имаше и разбиране, но се наслушах на различни неща, някои ме засегнаха и преживявах дълго, други реших да игнорирам. Слушах неща, като "Не се ли примири вече каква си?", отговора е, че аз никога няма да се примиря с това, което съм, и точно тази непримиримост и желание да се променя ме кара да израствам, да бъда честна предполагам, че деня в който ще се примиря със себе си ще е моя край, точно за това ако има нещо, което си пожелавам, то е да не се примирявам със себе си. Никога.
Друго нещо, което чух беше "Защо ще се променяш? Това ти е дадено и това си ти.", това беше по повод вечната ми борба с перфекционизма ми и моя начин по който смятам, че трябва да изглеждам. Да, нещата които не ям са повече от тези, които ям. От години съм на различни режими, но последния който е от около година се превърна в мой начин на живот и реално успя да ме накара да съм щастлива. Колкото до това как изглеждам, не смятам, че който и да било човек не трябва да се отказва от това което иска, дори да отнеме години, дори да ви отнеме десетилетие, ако захапете не пускайте и толкова. Това с примиряването не ми е в кръвта, никога не е било. А колкото до какво ми е дадено, не, това не ми е дадено, това сама си го причиних, и сега се боря с това.
Винаги съм била човек, който се стреми към щастието, и винаги съм търсела щастие, последните години се бях заобиколила с хора, които не ме правеха щастлива, но точно през тази една година аз бях с хора, които бяха точно моя тип хора.
Личности с мисия, личности, които могат да променят света и хора, за които си заслужава да с бориш. Имах нужда точно от това, да знам че мога да разчитам на някого, просто ей така.
И въпреки настроенията ми и периодите през които минах за тази една година, да тя не беше изцяло дъги и рози, имаше си и кофти моменти, равносметката е, че аз съм щастлив човек.
Успях да направя тази малка крачка за всички останали, но за мен беше огромна.
Сигурно докато съм жива ще се боря със себе си, но точно това ме прави жива, и точно това ми помага да се движа на някъде, да се бутам, да не седя на едно място, да искам повече за себе си, и въпреки че не си давам сметка колко много съм постигнала, понеже не гледам по - този начин на нещата, се надявам един ден да видя, че от мен е излязъл човек.
Защото в крайна сметка не сме тук за да намираме себе си, аз съм себе си, винаги съм била, винаги съм знаела коя съм, тук сме за да създаваме себе си, да се моделираме и ошлайфаме, да се огъваме до краен предел за да видим дали ще се счупим или ще продължим да се огъваме. Тук сме за да можем да се тестваме, да видим какъв ни е капацитета, за да можем да се пуснем на непознат терен и да разберем дали можем да оцелеем. Точно това правя със себе си, пускам се в напълно непозната среда на хиляди километри от моята комфортна зона и успявам да направя тази среда новата ми комфортна зона, след това вече не ми е интересно и си търся нови усещания и нови непознати територии.
Все още се боря с много неща, с това че имам проблем с доверието, но напоследък се хванах как си повтарям една реплика "Най - добрия начин да разбереш дали можеш да имаш доверие на някого е да му се довериш", и това правя, ще се доверя, голяма работа, ако някой не ме оцени и ме предаде, преживявала съм и по - лоши неща. Да, трябва да внимавам на кой се доверявам, но съществената част тук е, да не бъда гадна с нови хора понеже разни в миналото да ме предавали, също така да не се доверявам отново на хора, които са ми доказали че не може да им се има доверие.
До нови срещи, мили мой читатели.

[TAG] Me, myself and I!

Един слънчев ден... 

Реших и аз да се включа в този таг благодарение на Кали, надявам се да ви е интересно :)

----------------------------------

Кръстен ли си на някого?

Да, на мен. Не това, не е шега, просто цял живот се убеждавам все повече, че съм кръстена само и единствено на себе си. 

Кога плака за последно?

Преди месец? Не съм сигурна.

Имаш ли деца?

Не. 

Ако беше някой друг щеше ли да бъдеш приятел със себе си?

Хм, това е интересен въпрос. Вероятно щях да искам да съм, обаче нещата не винаги се получават. 

Имаш ли някакви guilty pleasures?

Да... сладолед, тирамису... :D

Обичаш ли да пишеш на ръка?

Обичам, но го правя рядко, само ако искам да си закача нещо на стената. 

Коя е любимата ти зърнена закуска?

Не обичам зърнени закуски, като цяло не обичам храната сутрин. 

Кое е първото нещо, което забелязваш у хората?

Как ме гледат. И дали им се говори, като цяло доста следя езика на тялото.

Какъв цвят са очите ти?

Кафяви, или по - точно млечен шоколад. 

Страшни филми или щастлив край?

Мисля, че съм заклет фен на щастливия край, нищо че се случва рядко. 

Любим сериал?

Ами... Те са много, но ще започна с най - любимия ми Castle. Скорошния любим сериал ми е Rookie Blue, нещо ме грабна в него. Иначе кой друг? Не се сещам

Зима или лято?

Зима! 

Прегръдки или целувки?

Прегръдки! Прегръдките носят едно приятно усещане, което можеш да споделиш с някой, само когато го прегърнеш. 

Специален талант?

Никога през целия ми живот не ми е било скучно, ако се брои за талант. :D

Къде си роден?

В София

Хобита?

Фотография, писане, четене, гледане на сериали, готвене, зодиакалните знаци (доста странно хоби, но ми е такова :D), психология, езика на тялото... И още куп неща. 

Имаш ли домашен любимец?

Ако котката на съседа се брои?

Любим филм?

Love me if you dare

Какъв цвят е колата ти?

Предвид, че нямам дори книжка, не може да става дума за кола, но колелото ми е лилаво. 

Какъв искаш да станеш като пораснеш?

Искам да съм такъв човек, че когато погледна назад да се усмихна и да не съжалявам за нищо. 

The Island

В момента живея на един остров. За да стигна от града, в който живея до острова трябва да хващам 2 автобуса и един Кораб. И тъй като работя на острова ми се налага да оставам там. Не е лош, има си огромна плажна ивица, а самото градче е като спряло във времето. Повечето къщи и сгради са строени преди 200 -300 години, а най - старата сграда е строена 1200 и някоя, не помня точно.
В точно този момент отново съм на лодката, днес ми е единствения почивен ден в седмицата, и като такъв мислех да не правя нищо и да лежа цял ден, но се събудих и когато интернета не успя да ми зареди дори гугъл си събрах нещата и реших да се прибера вкъщи, макар и за по малко от 24 часа за да имам нормален интернет.
В последно време имам чувството, че интернета е най - хубавото нещо, което ми се е случвало. Живота ми се върти около работата ми, и съм съобразила всичко с нея.
Времето на този остров имам чувството, че е спряло. Но може би е защото аз съм спряла, спрях да правя много неща, като да очаквам, да се надявам и реших да се боря за това, което е важно и най - вече за това, което искам.
Та може би времето ще тръгне отново, и то много скоро.
А аз ще плувам от бряг на бряг, докато не видя всички брегове.
Защото това искам в крайна сметка.
Да видя всичко.
Да знам всичко.
Да мога всичко.
И мисля, че се справям.

Today

Днес беше първия ми работен ден.
Преди 2 години отново имах такъв първи работен ден, но там нещата седяха по различен начин, тогава щях да бъда касиерка в България на минимална заплата.
Днес беше първия ми работен ден в чужбина, като сервитьорка, нещо което никога през живота си не съм правила, и с което се справих.
Бях нервна в началото, не знаеща какво се очаква от мен и какво трябва да правя. Страх ме е да правя грешки, но в същото време се хокам, че без грешки няма прогрес. За пореден път се убедих, че се уча бързо, и макар да трябваше да нося само подноси с напитки, да внимавам да не разлея нещо, да не се блъсна в някой или да не се спъна, се справих. Първия половин час ми беше малко нервно защото не знаех коя как седи, каква е номерацията на масите, на какъв език ли ще ми говорят клиентите, но в крайна сметка се справих и за пореден път си доказах, че мога. Мисля, че след като едно дете ме бутна и счупих една чаша цялото притеснение, което изпитвах отиде по дяволите, защото си казах 'Какво пък толкова, другия път ще гледам никой да не ме бута'. И за пореден път си доказах, че най - добре работя под напрежение, докато поръчките валяха и аз носех поднос след поднос установих, че напрежението и стреса не ме плашат, а дори ми харесват и искам още.
След целия този ден ми се искаше да разкажа това на някой, да се обадя и да кажа "Хей, това беше първия ми работен ден", но се замислих, че няма много хора, които дори биха били по това време на денонощието там за мен, камоли да ме изслушат.
За това пиша тук: ХЕЙ, това беше първия ми работен ден! И ги размазах!!! 
Лека вечер от мен! :)
 Facebook Page :)

Today was my first working day.
About 2 years ago I had another first working day, but the things were different, I was supposed to be a supermarket cashier in Bulgaria working for minimal wage.
Today was my first working day abroad as a waitress, something that I have never done in my entire life, but I did it. At first I was a bit nervous about what was expected from me and what I was supposed to do. Honestly, I am afraid of making mistakes, but at the same time I am telling myself that without mistakes there is no progress. Once again, I convinced myself that I learn quickly, although I had only to carry the drinks, also to be careful not to spill anything and not to bump or not to trip into something, I did it.
The firs half an hour was critical, I was a little bit nervous because I did not know what is the numbering of the tables, what language the customers would speak, but eventually I did it and once again I proved to myself that I can. I think once I broke one of the glasses, because one kid pushed me, the whole embarrassment I felt went to hell, because I said to myself "What the hell, next time you will be more careful". I proved to myself one more thing - that I enjoy working under pressure, as the orders rained and I carried tray after tray, I found that tension and stress do not scare me.
After that day I wanted to tell everything to someone, or maybe to call and say "Hey, today was my first working day", but unfortunately there are many people who would not be there for me at this time of the night, or they would not even listen to me.
So that is why I will write it here: HEY, today was my first working day! And I rocked at it!!!
Good night from me! :) 

Who am I? (vol. 1)

Коя съм аз... Не, не почва поредния епизод на Gossip girl, дълго време мислех дали блога ми ще се промени, ако кажа коя съм или просто трябва да запазя мистерията възможно най - много.

Оказа се, че не било толкова трудно да се разбере коя съм. Преди няколко месеца, може би два дори бях "разкрита", което в интерес на истината ме зарадва. 

Все още бях достатъчно интересна за да може някой да почне "разследване" в търсене на това кой седи зад името The Woman.

Ами аз седя, това е било единственото място за последните години, в което съм била откровенна, напълно! Както със себе си, така и с всички, които са искали да го прочетат. 

Може би понякога съм била по - груба от очакваното, по негативна, но понякога второто ми е име е Меланхолия. Първото ми име беше Mistery Writer, после се прекръстих на Dreamer, а сега съм просто The Woman... 

Жената, която може да каже всичко и най - вече й стиска да го направи, но повече ми стиска да го напиша тук от колкото да го кажа, защото на хартия е толкова по - лесно, толкова по необременено. 

Но приключих с това да чакам да ми се отдаде лист хартия за да кажа какво ми е. Също така приключих с това да се крия зад The Woman понеже зад това име няма отговорност, която трябва да нося.

Определено е по - трудно от колкото си го представях, така да си кажа коя съм, за какво мечтая и за какво се боря... Може би защото сама себе си обърквам, може би защото го правя повече от колкото искам. 

Но това съм аз. 

Никога не съм си водила дневник, само тук. 

Facebook page :)

Търси се

Ако можех да пусна кратка обява щеше да гласи следното:

"Търси се.

Щастие.

Безрезервно. 

Търси се бягство - препоръчително спасителен пояс, или нещо за което мога да се хвана.

Имам само едно условие - да бъда приета такава каквато съм, без да се налага да се променям.

Търси се. Щастие. Просто така, без нищо в замяна. Само простичко щастие. 

Търси се човек, на който няма да има нужда да обеснявам ЗАЩО.

Търси се... "

Случайно да има реплика от която ви е писнало, но я слушате цял живот... Аз имам една - За всеки влак си има пътници. Последния път, когато ми я казаха се помолих повече да не ми я казват, защото я слушам две десетилетия и резултата е 0: 1 за живота. 

Аз обаче не съм влак, и се отказвам да чакам на гарата.

Отказвам се да вярвам. Отказвам се да тая надежда. Отказвам се да имам доверие. Отказвам се наивно да смятам, че този е различен от следващия. Отказвам се да мисля, че някой ще ме заобича. Отказвам се да слушам как проблема не е в мен, защото явно е. 

Просто се отказвам.

Твърде съм изморена.

Прекалено съм наранена.

И искам само малко щастие, ей така. Просто.

Изморена съм от хора, които се опитват по всякакъв начин да ме наранят.

Да не говоря как се изморих да обяснявам. По изморително е това, че не разбират.

Не разбират, нищичко не разбират. И аз съм okay с това. Само да не ме карат да обяснявам. 

И толкова.

Всичко е ясно.

Търси се щастие...

Майната му

Майната му на всичко.
На всички очаквания.
На всички надежди, просто майната му.
Никога няма да бъда достатъчно добра.
Достатъчно секси,  или достатъчно слаба. Да не говоря как никога няма да съм перфектна, нито пък ще съм някога от тези най - забележимите момичета. Ми не няма. Ама майната му,  на всичко. И на всеки, който си мисли че не съм достатъчна. И на тези, които смятат, че нещо ми липсва. Хайде майната ви, да не почна и аз с това какво на вас ли липсва. Нито пък някога ще бъда достатъчно красива, или чаровна, ми не няма да бъда.

За нея

Посвещавам тези редове на човека, 

който ще бъда след някоя друга година, 

човека, който все още съм. 

Ти знаеш коя си, винаги си знаела коя си, независимо от всичко, което се е случвало. Може би си единствения човек, когото познаваш, който знае какво иска и как го иска, дори го постигаш стига да го почувстваш. И точно, понеже знаеш коя си и какво искаш не би отстъпила за нищо по - малко от това, което заслужаваш. 

И не го прави. Точно заради това те уважавам и обичам, понеже никога не пренебрегваш принципите си, способна си да си тръгнеш от там където си нещастна и си го правила толкова пъти, колкото се е налагало. Ти си тази, която искам да бъда, която съм, и която ще бъда.

Ти си моето бъдеще, моето настояще и моето минало. 

Пожелавам ти да си щастлива, въпреки всичко, както сега си щастлива, просто бъди щастлива, достатъчно мъдра си за да знаеш от къде да вадиш щастието си. Не го търси, знаеш, че когато го търсиш то никога не идва. 

Надявам се да си щастлива, защото го заслужаваш, знаеш, че след всяка буря изгрява слънце, също така знаеш, че и твоето време ще дойде.

Пожелавам ти да намериш човек, който няма да те разочарова, няма да избере друга, няма да си тръгне и няма да те пренебрегва, и понеже те познавам, ще ти кажа да спреш да бъдеш толкова предубедена. Виждам, че си спряла да анализираш ситуациите с различни хора и това е хубаво, не го мисли - то само ще дойде.

Надявам се да намериш човек, на който не е нужно да разказваш каква си, защото той няма да има нужда от обяснения, а ще има нужда от това да е до теб.

Надявам се там някъде отново да намериш някой, който ще те разбира само с един поглед, някой който ще ти даде приключенията, лудориите и любовта, която скоро не си намирала.

А аз мога да ти кажа само, че ако нещо е писано то ще се случи. 

Не сваляй усмивката от лицето си, не си давай напразни надежди, но и не отхвърляй възможностите за щастие, защото те са малко, живей сега, понеже един живот живеем.

Ти си млада, имаш право на грешки, имаш право да правиш каквото искаш, имаш право да си тръгваш от хора, които те нараняват, имаш право да защитаваш себе си и точно това трябва да правиш. 

Живей си живота според възрастта си, дори да знаеш, че житейския ти опит е повече от на другите, не го показвай, стигнала си до някакви заключения много преди тях, и точно това те прави ТИ. 

Никога не забравяй, че дори да не можеш да кажеш що за човек си с няколко изречения, винаги можеш да им покажеш, защото ако някой реши да си прави тур в опознаването ти, то определено ще се загуби в лабиринта на съзнанието ти, ако не му подадеш ръка и не му покажеш посока. 

Бъди добра с хората, въпреки че не винаги те ще са добри с теб, бъди добра, защото този живот е прекалено кратък за да сме лоши един с друг. Всеки сам носи собствения си багаж, което е достатъчно наказание за някои, за това бъди добра. 

Бъди себе си с хората, с които намираш един език. Бъди себе си пред хората, пред които не се притесняваш да се покажеш без грим, пред които не ти пречи да покажеш какво чувстваш и пред тези, които се интересуват наистина от това как си.

Много хора няма да са там за теб, разбира се обаче винаги ще се появяват, когато имат нужда от нещо. Не го приемай лично, просто ти си човека, който може да им помогне, когато дори самите те не могат да си помогнат, а понякога това е най - голямата сила, която някой може да притежава.

Помагай, не очаквай нищо в замяна. Живей така, както смяташ за редно и не съжалявай за нищо, защото ти знаеш, че в дадени моменти си направила всичко, което си могла и си дала, ако не всичко, то това което си могла да дадеш. Не съжалявай, че си обичала повече, от колкото са те обичали, и не плачи понеже си обичала. Няма нищо лошо, нито пък нередно в това, че си го правила, и най - важното не трябва дори за миг да спираш да обичаш, защото може и да не се е получило, но това не значи, че няма да се получи някога в бъдеще. 

Защо не спиш?

- Защо не спиш?
- Защото е 12 часа, а аз имам проблеми със съня...
- Защо имаш проблеми със съня?
- Защо да нямам?
- Е, кажи ми де, знаеш, че можеш всичко да ми кажеш...
- Виждам разни неща напоследък, и не знам как да се чувствам заради тези неща... Май е период на промени, днес разместих целия хол, сега прилича на мен.
- Какво друго промени?
- Себе си... И не, не мога да ти кажа всичко. Последно време ти нямам доверие.
- Защо?
- Ти най - много ме лъжеш, караш ме да вярвам в неща, да си въобразявам неща, които не са истина... После си преглъщам огорченията и разочарованията.
- Ааа, това не го правя аз, това сама си го правиш. Пък не всичко е въображение, някои неща са истина, просто искаш да ги изтриеш и за това си казваш, че са плод на въображението ти, по този начин по - лесно се отърваваш от тях.
- Откачих съвсем...
- Не си!
- Когато ми се плаче се смея, като побъркана съм.
- Смей се! Няма лошо в това, смеха лекува! 
- Дано ми излекува и психичните заболявания! ХА - ХА

Странни разговори и монолози

Последно време все странни разговори водя, дали ще е с мен или с някой друг, пак са странни. Закодирани, такива каквито уж ги обичам, но не съм много сигурна, че вече ги...
Когато пуснеш някой от живота си той се опитва да те задържи... Скайп разговорите и разстоянието са най - кофти... Особено когато се опитваш да си окей.

- Виж какво имам на стената.. - обърна се той и посочи малкото нещо, което му бях подарила преди да си отиде завинаги.
- Ама ти още го пазиш? - попитах някак очудено.
- Да, нося си го с мен навсякъде. - усмихна се, но сякаш искаше да каже още нещо. Не съм много добра напоследък да разгадавам хората, или поне тези, които познавам.
- Виж аз какво имам пък... - извадих това, което той ми беше подарил и му го показах. Той се изненада.
- Носиш ли го? 
- Нося го. - тази новина някак го зарадва...

И някакви други реплики, като "Изглеждаш щастлива", "Кой е той", "Къде го намери"... Щастлива съм, да. Но не заради някой друг... а заради теб глупако... "Кой е той", е никой не е, само ме накара да си спомня колко ужасно много ми липсваш и как съм окей само защото съм оставила нещата такива каквито са... "Къде го намери"? Ами той ме намери, ама нали знаеш как е, и ти ме намери... Ама няма да ти казвам повече за този някого, понеже той не си ти, и реално няма какво да му дам, нито пък той какво да даде на мен.
Поредния човек, който се появява от никъде и те побутва към правилната посока.
Оставих нещата да висят на само "приятели", ама и ти го направи, не съм го направила само аз. Когато те попитах дали искаш да се разходим наистина го мислех, не бих искала да се разхождам с никой друг, ала го правя.

- Ще се видим след 2 години. - отбелязах на глас, но някак повече на мен от колкото на него.
- 2? Кога станаха толкова малко... - май се изненада, не разбрах.
- Ами то вече мина една... - смотолевих.
- Можеш да дойдеш това лято.
- Не мога, имам други планове. Ще видя как ще е за екскурзия.
- Тогава ела другото. - ох, много ми е далеч да го мисля от сега... ама... иска ми се.
- Ела ти..
- Знаеш, че няма как. - знам. И то много добре. И ти знаеш... Не знам само аз. И ти знаеш колко съм горда, ината и проклета...
Нещата ще се случат, знаеш.. Просто не сега.. Сега явно не им е писано, когато дойде момента ще го разбереш.

Monologues

Меланхолия. Каква прекрасна и силна дума. Mélancolie - на френски, звучи толкова красиво. Меланхолично ми е, но не съм тъжна, нито съм се депресирала. Водя монолози със себе си. Вътрешния ми глас, който винаги ме спасява се опитва да си играе на психолог, да ме накара да се почувствам по - добре. И вие сигурно имате вътрешен глас, този който понякога ви подтиква да правите глупости, и този същия, който ви вади от тези същите глупости.
Моя глас е луд, но предполагам е такъв, защото е отражение на самата мен.
Кара ме да скачам с дрехите в басейна, да бъда центъра на компанията, а в същото време ми шепне "Хайде тръгвай си, ако не си тръгнеш ще съжаляваш". И това и правя тръгвам си, преди нещата да са загрубели. Или преди наистина да съм изпитала пълната сила на думата меланхолия.
Да си направя още едно кафе или да се самоубия? Май ще си направя още едно кафе.
Нещо ми е много странно. Не мога да го разкажа само с думи, за това пиша монолози.. Аз питам себе си...
- Какво ти е?
- Нищо, както обикновено нищо.
- Нима?
- Какъв е смисъла да разказвам, когато никой няма да ме чуе..
- Аз ще те чуя..
- Ти само ме объркваш и малко или много ме побъркваш.
- Но аз съм ти...
- Знам! Какво искаш и ти от мен? Кажи ми? Всеки иска нещо, очаква нещо, а аз отново искам да съм невидима, ще се побъркам. Плаче ми се.
- Ами поплачи си тогава, може да ти мине.
- Мне, ще съм слаба тогава. Ще покажа какво чувствам, а това никога не е работело за мен.
- Кое те обърква?
- Всичко!!! В един момент всички ме искат, харесват, говорят си с мен и искат моето внимание, искат да живеят с мен, кроят си планове, планират бъдещето, някакви там се борят за вниманието ми, харесват ме.. А в следващия минавам покрай тях и съм невидима. Никой не ме вижда. Спират идеалните предложения за живеене заедно. И за някакви часове всичко се преобръща. Май пак не съм си изиграла картите правилно.
- Просто деня е такъв.
- Мне, просто от дъжд на вятър някой ме вижда, през останалото време съм тази, която никой не вижда... И си въобразявам, че съм някоя. Плаче ми се. Има твърде много хора около мен за да го направя. Дали да не изтичам в тоалетните да си поплача, много ще да е жалко, нали?
- Коя искаш да си, защото ти вече си някоя! Понякога дори и аз не знам какви мисли се раждат в тази твоя глава и какво градиш там... Надали щом аз не знам някой ще те разбере. 
- Пуснах всичко, което ме тормозеше, но защо не мога сама себе си да пусна и да спра да се тормозя. Имам чувството, че ще експлоадирам. А имам цял ден, в който трябва да седя и да се гледам се хора. Искам да избягам, ала краката ми не мърдат. Искам... искам... някой да ме утеши и спаси от самата мен.

Коя съм аз?

Искам да започна с това, че вече имам Facebook страница, за всеки, който иска да ме следи и там. Ето тук може да я намерите click here

Предполагам, че всяка жена си задава този въпрос. Аз доста рядко, но постоянно съм в търсене на себе си, понякога се вкопчвам в неща, сякаш живота ми зависи от това и ако не го направя ще има тежки последствия, а друг път се опитвам простичко да си живея.
Интересно ми е как другите ме виждат, и от време на време се питам какво не ми е наред, за някакви определени неща. Понякога дори търся проблем, когато такъв няма, типично много хубаво не е на хубаво, по - добре да си мисля какво не е наред, от колкото да се радвам.
Но от това мислене какво не ми е наред се хванах да правя някакви неща, които до сега не съм правила, скептиците биха казали, че съм луда.
Доста хора отричат неща, в които вярвам, като зодиака, интроверти - екстроверти, планетите и тяхното влияние, приливите и отливите, вегетариянството, йогата, луната и прочие. Аз пък се хванах на още по - дълбоко ниво, в което обществото направо те гледа, като побъркан, та за да не им обяснявам не споделям.
Нещата, по скоро новите ми странности са веганството (половин година почти), интересувам се от human design (предимно от моя си, и вече от повече от година), аюрведа, и женски практики. За хората, които не са запознати аюрведа е (понеже ме мързи копирам обяснение от zdrave.bg)

 Този метод е известен вече около 6 хиляди години и е признат официално от Световната здравна организация. 
Названието произлиза от двете думи: “ayus” - живот и “veda” - знание или наука. Следователно терминът “аюрведа” означава “наука за живота” или “знание за живота”. Това всъщност е система на медицинските знания за типовете темперамент, здравословен начин на живот, за профилактиката и методите на лечение на различните болести. 

Предполагам, че ако се поровите за всички тези неща, които изброих ще откриете нещо интересно, най - много се радвам, че открих human design, защото в него открих доста отговори. Разбира се в търсене на себе си, в търсене защо сме такива и какво можем да направим, откриваме немислими неща, и се хващаме за тях, намираме нещо от тях в нас, и това ни кара да се чувстваме по - добре, чувстваме, че не сме сами. Колкото до женските практики, не ми се изпада в подробности, понеже аз самата още не съм наясно какво правя с тях, но са извадки от книгите на Лариса Ренар, открих много съвпадения в неините практики за енергия, и нещата, които са описани в книгата "Вътрешната красота", в която са описани древни китайски мъдрости. Винаги съм отворена за някакви по чалнати неща, и съм склонна да вярвам. Показват ми един нов свят, почти същото е, като да четеш фантастика, само че ти помага по някакъв начин да изцелиш душата си. Намерила съм вътрешното си спокойствие, но се опитвам да намеря и външното си.
Макар често да се гледам сякаш отстрани се, все още се уча как да комуникирам с хората, дори понякога да ги чета много добре, това не ми стига. Аз съм повече мислител от колкото оратор, или ако съм такъв съм пред много малка публика, когато хората са повече имам чувството, че бързо ми бяга енергията, която искам да вложа в това, което имам да кажа. Сякаш преди години нямах този проблем, или просто не съм го осъзнавала и не ми е правило впечатление.
Опитвам се да се излекувам от това, което сама си причиних. Понякога сами се осакатяваме така както никой друг не може да го направи, и после е трудно да се възродим, дори да сме щастливи липсва ни нещо, което сме убили в себе си. Поне на мен ми липсва, сама си докарах много неща, с които се боря ежедневно, и всички неща, които изброих по горе някак ми помагат да преоткрия себе си, това което веднъж загубих.
Много от постовете в блога са ми посветени за любовта, но истината е, че аз не съм способна да имам нормални отношения, някъде по - пътя си направих нещо, и с всяка изминала година ми става все по трудно да приема някой на сериозно, почвам да се опасявам, че в тази сфера съм станала безчувствена, да не говоря, че с тежкия ми сарказъм романтика около мен не може да съществува. С времето се превърнах в нещо, но това е друга тема.
Оказва се, че да откриеш себе си не било лесно. А дори да знаеш коя си, забравяш лесно коя си била преди това.

В търсене на нещо...

Преди смятах, че ако напиша нещо достатъчно красиво някой непременно ще се влюби в мен. Няколко години по - късно вече нямам време за писане, а за любов да не говоря. Изненадващо е как за някакво неопределено време всичко, което е имало някакво значение спира да има такова, а някакви неща, които преди никога не са ми били приоритет - се превръщат в такъв.
Така стигаме до тази нова година, когато за пръв път нямаше какво да си пожелая, нямаше едно нещо, което да мога да искам, през останалите дни на изминалата година се сещах за толкова неща, които искам, но точно в навечерието на нова година бях доволна от това, което имах и не можех да се сетя какво повече мога да поискам... Тогава разбрах колко съм се променила.
Всеки се променя, неизбежно е, но не чак толкова много. Стигнала съм до този момент, в който гледам стари снимки и не мога да се позная, знам, че съм аз, но не се познавам. И почвам да се чудя дали не забравям нещата, които си казах, че няма да забравя?
Забравям коя съм била преди, но не мога да забравя нещата, които са ме наранили най - дълбоко, и въпреки че мина супер много време, аз все още бягам от тези неща, някак не мога да се изправя пред тях, а в същото време съм наред с цялата ситуация и не ми е проблем.
Живея живот, за който никога, ама никога не съм преполагала, че ще го живея.
Казват, че на този свят няма човек, който да ни познава по - добре от самите ние, но защо понякога изпитвам такава нужда някой да ми каже каква съм... Просто да ми каже за какво съм тук, за какво се боря, само да ми припомни...
Понякога си мисля, че това, че съм интроверт играе голяма роля в живота ми, но не сме ли всички ние по малко интроверти?
Криещи се в себе си, чувстващи се комфортно от това да прекарват време в себе си, да нямат нужда от хора наоколо и просто да са щастливи сами? Защото не вярвам да съм само аз, също както не вярвам, че аз съм единствената когато получава пристъпи на паника само при мисълта, че някой ще дойде и ще ми вземе свободата и ще се обвържа...
Лошия ми опит до какви състояния ме е довел, просто се радвам, че през повечето време се правя, че подобни неща не се случват на мен.
И търся нещо, търся нещо, в което бих могла да бъда достатъчно добра, нещо, в което толкова ще ме бива, че ще избират мен. Продължавам да го търся, продължавам да влагам това, което мога да отпусна в нещата, които правя. Малко ми липсва как преди влагах толкова страст и ентусиазъм в нещата, които правих, а сега ги правя просто защото трябва да се направят, което ме води на мисълта, че това не съм аз... Вероятно е от времето, може да съм хванала пролетна умора, кой знае!
Едно е сигурно - аз съм себе си, колкото и да съм сложна, с колкото и кофти характер да съм на моменти, и не приемам хора в живота ми, които не могат да ме приемат за това, което съм, нито ще тръгна да се правя на нещо, което не съм понеже им е странно да разберат що за човек съм.
Аз съм аз. Винаги съм била странна, и ми харесва да съм такава. Харесва ми как хората ме гледат и нямат идея за какво си мисля, харесвами как си изграждат мнение за мен въз основа на начина, по - който се държа (маниери, походка, etc.). Харесва ми това, че имам набито око за хората и винаги заключенията, които си вадя се оказват вярни. Колкото и да се променят някакви приоритети в живота ми, някой неща май никога няма да се променят. Само размишленията са едно ниво нагоре.

И е Февруари отново!

Какво да Ви кажа. Не знам дали ви се е случвало, или по скоро дали сте изпадали в ситуация,  в която ви се струва,  че на този етап сте направили всичко,  което сте могли за благото на живота ви, но нещо не е интересно.
На мен в момента не ми е особено интересно. Търся промяна.  В себе си я търся.
Искам да играя. Ама не какво,  а ролята на живота ми.  Малко да се вкарам в нещо.
Малко адреналин. Малко промяна.
Пак идва периода от годината,  в който обмислям колко би ми отивало да съм с къса коса. Или да си направя кичури,  може би да си изсветля косата с един тон. Или на къде да поема? Дали да не духна на някъде? За какво революционно нещо да започна да събирам пари? Или пък защо да започна да се сещам за всичките ми бивши... И то в един и същи ден? Направо февруари ме убива бавно и мъчително.
При вас появяват ли се подобни месеци през годината?

50 неща, които искам да направя

Реших да се тагна сама на този пост и да напиша какви са 50-те неща, които искам да направя...

1. Да завърша университета.
2. Да си намеря някаква шантава работа, която да отговаря на характера ми.
3. Да живея на много места!
4. Да посетя още повече места.
5. Да попадна в някакво приключение...
6. Да напиша книга.
7. Да публикуват моя снимка в някое списание.
8. Да сложа моя снимка в някоя арт галерия.
9. Да напиша статия за известно списание.
10. Да продължавам да съм вегератиянка и веган.
11. Да се събера със сродната ми душа.
12. Да отида да живея зад океана.
13. Да скоча с парашут.
14. Да тичам в маратон.
15. Да посетя Италия с любим човек (все пак за мен няма по романтично място от Италия)
16. Да поживея една година в Италия и да науча езика.
17. Да преям с gelati... ИСКАМ СЛАДОЛЕД!
18. Заради пицата им с домати и моцарела ще зарежа веганството :D
19. Да пия коктейли на някое екзотично топло място.
20. Да посетя Бали.
21. Да си купя палитра Naked 2... <3
22. Когато стана стара искам да си подаря околосветско пътешествие за рождения ми ден.
23. Да направя някакво голямо дарение.
24. Да имам апартамент с вана! (никога не съм имала вана, и ми е мечта да си направя ванa със соли)
25. Да ям и да не дебелея! (искам да мога да го правя)
26. Да живея в голям метрополитен град..
27. Да напиша романтично/психологическа книга.
28. Да се запиша на плуване за една година и да плувам в продължение на една година. (Без да се отказвам)
29. Да направя същото, но с фитнеса, да се запиша и да бъда постоянна.
30. Да мога да ям много сладко без чувствителните ми зъби да се обаждат толкова често.
31. Да се сгодя,
32. и после да си избягам от сватбата. :D
33. Да се събера със сродната си душа.
34. Да имам добра кариера.
35. Да се запиша на уроци по пиано.
36. Да се науча да танцувам танго.
37. Да си изкарам шофьорските курсове,
38. Да се запиша на шофьорски курсове.
39. До 22-рата ми годишнина да бъда напълно самостоятелна и независима.
40. Да имам поне един развод. (Хората са казали, че от всичко трябва да се опита)
41. Да намеря гадже, което да обожава семейството ми.
42. Да не попадам на кофти свекърва, или свекър и да са изненадващо нормални хора, с някакви си техни отклонения, че да се смесят добре с моята рода.
43. Да имам голяма балканска сватба :D Както си му е реда до 9-то коляно роднини! (само се шегувам)
44. Моя библиотека, където да си редя любимите книжки.
45. Да посетя някакви исторически забележителности в България.
46. Да не изпитвам такава нужда да седя на студено.
47. Да направя снимки за известно списание.
48. Списание да публикува моя статия.
49. Да се возя на всички атракционни в Дисни Ленд.
50. Да направя нещо незабравящо се.

I wanted the whole world or nothing

И може би там е проблема - всичко или нищо.
Имам навика да целувам на първа среща. Понякога да целувам и на втора, ако изобщо се стигне до там. Мнозина не го правят, но аз го правя. Целувката говори повече от всички останали срещи, които бихме могли да имаме, повече от всичко което би ми казал човека срещу мен, а именно – има ли смисъл да си губя времето? Повечето пъти отговора е красноречиво не. По принцип винаги първите целувки са неловки, малко странни, докато се нагодиш към човека срещу теб, но дори в моментите, в които се нагаждам идеално и не ми трепва нищо, ама абсолютно нищо значи съм изгубила поредната вечер от живота ми. След това измислям някое глупаво управдание и се прибирам вкъщи, знаеща че повече с този човек надали ще се видя. Засилвам вратата силно и я заключвам, втурвам се към банята и измивам зъбите си няколко пъти, опитвайки се да поправя факта, че за пореден път съм загубила още една вечер с неподходящия. Лутаеща се в размишленията ми за поредната ми глупава постъпка.

Но ни има има подходящ? Някога откривах подходящия от първата целувка, но някога също така вярвах и в любов от пръв поглед, а сега само се смея на хора, които все още вярват. 

Странно е колко много хора се заблуждават и лъжат сами себе си, че има любов от пръв поглед. Но тези бесмислени загуби на време от време на време ми показват, че има на кой да разкажа, и на кой да се оплача, когато дори след като са минали седмици от поредната ми глупост продължават да ме търсят разни грешки. И този някой, макар толкова далеч и с който сме напълно наясно, че връзки от разстояние не се поддържат, може да си изкаже мнението, да си поговорим и някъде дълбоко в мен нещо да трепне, че въпреки разстоянието, въпреки всичко има някаква малка скатана надежда... И макар тези, които аз наричам грешки, реално да са намерили нещо в мен, което им е допаднало, аз и този някой сме напълно наясно, че на тази планета няма да се намерят други хора, които да ни познават така както ние се познаваме. Знам, че в подобни ситуации няма място за ревност, но тя винаги се показва, последвана от тъпи изречения, които се опитват да я замаскират. 

И най - страшното е, че разстоянието е убийствено.

Никога в живота ми не съм имала нещо против това разстояние, но когато те дели от единствения човек, с който искаш да прекарваш времето си... Какво се прави тогава? Когато те дели с единствения човек, който някога те е разбирал така? 

Нищо.

Чакаш да имаш възможност, връзки и късмет за да прекосиш всичко заради себе си, и за да си дадете шанс. Притъпявайки страха, че това може да изчезне, макар че поддържате подобни отношения от близо десет месеца... 

Кой знае?

Честита нова година! This was meant to be...

Faith is believing in something when common sense tells you not to.

Идва моментът, в който се питате къде сте сгрешили, и когато не намирате отговора, започвате да осъзнавате, че не сте сгрешили никъде. Най - забавното нещо от живота е, че ти поднася прекрасни моменти в неподходящото време, и ужасни в подходящото.
Седях си, както обикновено, в моята стая изолирана от света, лежах си удобно замислена КОГА всичко започна.
Започна преди да се усетя, преди повече от една година.
Намираш на някакви места сродни души, които си тръгват и макар никога да не си го признаваш, не си го преживял все още. И не искаш да го преживееш.
Седим на хиляди километри един от друг, но нищо няма значение, защото в момента, в който търся утеха, търся своя бряг, искам да се почувствам по - добре - той е там. Винаги. Не е имало момент, в който да го е нямало. Няма значение часовата разлика, при нас тя никога не е имала значение. Няма значение, че всекидневно преминаваме границата "просто приятели". Тя също няма значение.
Единственото, което има значение е, че знам какво искам, но то не е в този град. Имам хиляди изречения, съчинения в главата си, които искам да изрека, но се страхувам, че може би това което ще кажа ще развали това, което определя сегашния момент. Но някак знам, че ще дойде време, когато ще изрека всичко това и всичко ще е наред.
Всеки има нужда от нещо, на което да се опре, дори и аз, колкото да не си признавам. Е, той е това нещо, и не ме интересува колко са километрите, защото когато го чувам, сякаш е на една ръка разстояние. Не ме интересува, че живея сякаш него го няма, дори не говоря за него. Не ме интересува, че почти никой не знае колко е променил живота ми. Това, че си го пазя за мен означава много повече.
И най - малко не ме интересуват хора, които дори не ни познават, но твърдят, че не ме бил заслужавал. Напротив, ако има човек, който ме заслужава поне малко, то това е той.
Той ме поправи, ако изобщо има подобен термин, който може да се използва за човек. Бях развалина, нищо не знаех, изпаднала в дупка.
Сега съм друга. И той е друг. Но това не ни пречи.
Щастието е странно нещо, определя се от някакви неща, които дори не зависят от нас, а понякога дори не знаем защо това нещо ни прави щастливи. Сигурна съм, че там някъде си има причина за всичко това. И макар тези сродни души да живеят далеч, не ми пречи, нямам против. Никога през цялия ми живот не съм била повече себе си, от колкото вчера, днес и вероятно утре, не ме страх да бъда себе си, защото веднъж са ме приели такава, каквато съм, а това ме навежда на мисълта, че ще продължавам да бъда приемана такава.
И щом във всички тези размишления не се намира нещо грешно, то тогава значи никога не е било.
Въпреки това, че звуча луда, мога да ви уверя, че не съм. Все още, но има време. Човек никога не знае в какво ще го превърне любовта...