Имам навика да целувам на първа среща. Понякога да целувам и на втора, ако изобщо се стигне до там. Мнозина не го правят, но аз го правя. Целувката говори повече от всички останали срещи, които бихме могли да имаме, повече от всичко което би ми казал човека срещу мен, а именно – има ли смисъл да си губя времето? Повечето пъти отговора е красноречиво не. По принцип винаги първите целувки са неловки, малко странни, докато се нагодиш към човека срещу теб, но дори в моментите, в които се нагаждам идеално и не ми трепва нищо, ама абсолютно нищо значи съм изгубила поредната вечер от живота ми. След това измислям някое глупаво управдание и се прибирам вкъщи, знаеща че повече с този човек надали ще се видя. Засилвам вратата силно и я заключвам, втурвам се към банята и измивам зъбите си няколко пъти, опитвайки се да поправя факта, че за пореден път съм загубила още една вечер с неподходящия. Лутаеща се в размишленията ми за поредната ми глупава постъпка.
Но ни има има подходящ? Някога откривах подходящия
от първата целувка, но някога също така вярвах и в любов от пръв поглед, а сега
само се смея на хора, които все още вярват.
Странно е колко много хора се
заблуждават и лъжат сами себе си, че има любов от пръв поглед. Но тези бесмислени загуби на време от време на време ми показват, че има на кой да разкажа, и на кой да се оплача, когато дори след като са минали седмици от поредната ми глупост продължават да ме търсят разни грешки. И този някой, макар толкова далеч и с който сме напълно наясно, че връзки от разстояние не се поддържат, може да си изкаже мнението, да си поговорим и някъде дълбоко в мен нещо да трепне, че въпреки разстоянието, въпреки всичко има някаква малка скатана надежда... И макар тези, които аз наричам грешки, реално да са намерили нещо в мен, което им е допаднало, аз и този някой сме напълно наясно, че на тази планета няма да се намерят други хора, които да ни познават така както ние се познаваме. Знам, че в подобни ситуации няма място за ревност, но тя винаги се показва, последвана от тъпи изречения, които се опитват да я замаскират.
И най - страшното е, че разстоянието е убийствено.
Никога в живота ми не съм имала нещо против това разстояние, но когато те дели от единствения човек, с който искаш да прекарваш времето си... Какво се прави тогава? Когато те дели с единствения човек, който някога те е разбирал така?
Нищо.
Чакаш да имаш възможност, връзки и късмет за да прекосиш всичко заради себе си, и за да си дадете шанс. Притъпявайки страха, че това може да изчезне, макар че поддържате подобни отношения от близо десет месеца...
Кой знае?
Няма коментари:
Публикуване на коментар