вторник, 12 юни 2012 г.

Живот в България


Днес бях на интервю за работа. В известен супермаркет в София (няма да казвам имена). Условията, които ми предлагат бяха - 6 работни дни по 8 часова смяна/ 8 и половина, като 1 седмица съм сутрин, 1 съм след обед. Първа смяна е от 6 часа до 14 и 30, а втора е от 14 часа до 21 и 30/22.
До тук добре, нямам против да работя. Обаче за малко да се изсмея, когато чух, че имам само 1 почивка от 30 минути, която трябва да си разделям на по 10 минути, за да не затруднявам колегите. Да съм я разделяла на по 2/3 пъти. Та това е смешно. Нормален човек за 10 минути реално погледнато нито може да си почине, нито да яде, нито нищо. Трябва да съм супермен за да направя всичко това за 10 минути.
В обявата пишеше, че заплащането е едно. Там ми казаха друго, съответно по ниско, и за това нямах нищо против, нали са пари сега, но след като ми заявиха, че се плащат на следващия месец. Демек аз ще работя 2 месеца, за да си получа парите за 1-ния, и ако реша да напусна за втория няма да ми платят, с което ще си спестят пари.
Дадоха ми кординати и ми казаха, че ще ми се обадят.
Е, преди малко ми се обадиха, одобрена съм, да съм отишла еди-кога-си да си дам документите и в същия ден да почна втора смяна.
Жената, с която разговарях беше много любезна, попитах я къде ще работя (в кой магазин) и тя ми заяви, че това се определя след подписването на договора.
Е, аз идиот ли съм?! Ще ме пратят в Тутракан да работя, ще ставам в 3 часа през нощта за да стигна.
След като продължи да заеква на въпросите ми отказах на работата, звучеше изключително изненадано, дори млъкна. Пожелах й приятен ден и затворих.
Предположенията ми за този супермаркет се потвърдиха, особено след като прочетох мнения от бивши служители как не им плащали, удържали им от парите и не ги оставяли да си починат и за 10 минути.
Е нямам думи просто.
Имам желание да работя, но нямам желание да ме тъпчат и прочие и прочие... Това е да си гражданин на скъпата България.
Пълна трагедия!


неделя, 10 юни 2012 г.

No reason to stay is a good reason to go.


Пиша тук. Нечувани слова. Безсмислени неща. Просто ей така.
Да нямаш причина да останеш е добра причина да си тръгнеш.
И това ще направя.
Само още 70 дена.
Ще си тръгна.
Време ми е.
Не издържам повече.
Задушавам се.
Полудявам.
Мисля, че съм болна.
Чувствам, че на никого не съм нужна. Всички си прекарват толкова добре без мен, дори не ме включват в плановете си. После само ми разказват как са си прекарали какво било. Търсят ме само когато им трябва нещо. Ето още една причина да замина.
Нараняват самолюбието ми.
Пренебрегват ме.
Живеят живота си. Имат си гаджета, които малко или много са се превърнали в техен живот.
А аз? Аз съм вечно сама.
Не, че ми е зле, но никога няма да разберат на мен какво ми е. От както ги знам не са оставали без гаджета дори за месец. Винаги има някой около тях. Около мен няма. Не обичам да има, камоли за дълго. Пък винаги става така, че тези, в които аз съм влюбена се оказват кретени. А тези, които харесват мен - аз не ги харесвам. И да, очертава се един доста скучен любовен живот.
И като стане дума за любов... Е, все обвързаните знаят. Какво знаят? Знаят ли на мен какво ми е било? Какво ми е? Или какво ще ми бъде? Не!
Знаят една кръгла нула.
За всеки влак си има пътници - казват те. Получавам пришки от този израз! Мразя го!
Някъде там е човека за мен, бля - бля - бля - бля - бля...
Да не ми говорят за любов, защото не разбират.
Не разбират мен.
Моята така сложно изградена личност.
Не знаят какво ми е.
Защо ли се чувствам, като загубен човек в пустинята? Търсещ вода. Но все попадам на пресъхнали локви... Винаги.

събота, 2 юни 2012 г.

Самотната жена и котките


Често се замислям за бъдещето ми.
За сюжета "самотната жена с многото котки". И често се сещам, че този сюжет ми подхожда.
Не откривам това, което търся у хората. Може би ще го намеря в котките? Е, надали ще ми дадат същата топлина, която може да ми предложи едно мъжко тяло, но вечер ще ми се свиват в краката. Дали обаче това е достатъчно задоволително?
Аз, в ролята ми на самотната жена, и котките - в ролята на всичко това, което не съм открила в околните. Смешно звучи.
Може би полудявам. Луда ли съм? Или просто това да съм сама ми влияе много зле.
Е, поне знам, че няма по луд човек от мен.
Нещо ми става. И е сериозно.
Тотално откачам.
Да си купя ли котка?!