вторник, 29 юли 2014 г.

The Island

В момента живея на един остров. За да стигна от града, в който живея до острова трябва да хващам 2 автобуса и един Кораб. И тъй като работя на острова ми се налага да оставам там. Не е лош, има си огромна плажна ивица, а самото градче е като спряло във времето. Повечето къщи и сгради са строени преди 200 -300 години, а най - старата сграда е строена 1200 и някоя, не помня точно.
В точно този момент отново съм на лодката, днес ми е единствения почивен ден в седмицата, и като такъв мислех да не правя нищо и да лежа цял ден, но се събудих и когато интернета не успя да ми зареди дори гугъл си събрах нещата и реших да се прибера вкъщи, макар и за по малко от 24 часа за да имам нормален интернет.
В последно време имам чувството, че интернета е най - хубавото нещо, което ми се е случвало. Живота ми се върти около работата ми, и съм съобразила всичко с нея.
Времето на този остров имам чувството, че е спряло. Но може би е защото аз съм спряла, спрях да правя много неща, като да очаквам, да се надявам и реших да се боря за това, което е важно и най - вече за това, което искам.
Та може би времето ще тръгне отново, и то много скоро.
А аз ще плувам от бряг на бряг, докато не видя всички брегове.
Защото това искам в крайна сметка.
Да видя всичко.
Да знам всичко.
Да мога всичко.
И мисля, че се справям.

четвъртък, 17 юли 2014 г.

Today

Днес беше първия ми работен ден.
Преди 2 години отново имах такъв първи работен ден, но там нещата седяха по различен начин, тогава щях да бъда касиерка в България на минимална заплата.
Днес беше първия ми работен ден в чужбина, като сервитьорка, нещо което никога през живота си не съм правила, и с което се справих.
Бях нервна в началото, не знаеща какво се очаква от мен и какво трябва да правя. Страх ме е да правя грешки, но в същото време се хокам, че без грешки няма прогрес. За пореден път се убедих, че се уча бързо, и макар да трябваше да нося само подноси с напитки, да внимавам да не разлея нещо, да не се блъсна в някой или да не се спъна, се справих. Първия половин час ми беше малко нервно защото не знаех коя как седи, каква е номерацията на масите, на какъв език ли ще ми говорят клиентите, но в крайна сметка се справих и за пореден път си доказах, че мога. Мисля, че след като едно дете ме бутна и счупих една чаша цялото притеснение, което изпитвах отиде по дяволите, защото си казах 'Какво пък толкова, другия път ще гледам никой да не ме бута'. И за пореден път си доказах, че най - добре работя под напрежение, докато поръчките валяха и аз носех поднос след поднос установих, че напрежението и стреса не ме плашат, а дори ми харесват и искам още.
След целия този ден ми се искаше да разкажа това на някой, да се обадя и да кажа "Хей, това беше първия ми работен ден", но се замислих, че няма много хора, които дори биха били по това време на денонощието там за мен, камоли да ме изслушат.
За това пиша тук: ХЕЙ, това беше първия ми работен ден! И ги размазах!!! 
Лека вечер от мен! :)
 Facebook Page :)

Today was my first working day.
About 2 years ago I had another first working day, but the things were different, I was supposed to be a supermarket cashier in Bulgaria working for minimal wage.
Today was my first working day abroad as a waitress, something that I have never done in my entire life, but I did it. At first I was a bit nervous about what was expected from me and what I was supposed to do. Honestly, I am afraid of making mistakes, but at the same time I am telling myself that without mistakes there is no progress. Once again, I convinced myself that I learn quickly, although I had only to carry the drinks, also to be careful not to spill anything and not to bump or not to trip into something, I did it.
The firs half an hour was critical, I was a little bit nervous because I did not know what is the numbering of the tables, what language the customers would speak, but eventually I did it and once again I proved to myself that I can. I think once I broke one of the glasses, because one kid pushed me, the whole embarrassment I felt went to hell, because I said to myself "What the hell, next time you will be more careful". I proved to myself one more thing - that I enjoy working under pressure, as the orders rained and I carried tray after tray, I found that tension and stress do not scare me.
After that day I wanted to tell everything to someone, or maybe to call and say "Hey, today was my first working day", but unfortunately there are many people who would not be there for me at this time of the night, or they would not even listen to me.
So that is why I will write it here: HEY, today was my first working day! And I rocked at it!!!
Good night from me! :) 

сряда, 16 юли 2014 г.

Who am I? (vol. 1)

Коя съм аз... Не, не почва поредния епизод на Gossip girl, дълго време мислех дали блога ми ще се промени, ако кажа коя съм или просто трябва да запазя мистерията възможно най - много.
Оказа се, че не било толкова трудно да се разбере коя съм. Преди няколко месеца, може би два дори бях "разкрита", което в интерес на истината ме зарадва. 
Все още бях достатъчно интересна за да може някой да почне "разследване" в търсене на това кой седи зад името The Woman.
Ами аз седя, това е било единственото място за последните години, в което съм била откровенна, напълно! Както със себе си, така и с всички, които са искали да го прочетат. 
Може би понякога съм била по - груба от очакваното, по негативна, но понякога второто ми е име е Меланхолия. Първото ми име беше Mistery Writer, после се прекръстих на Dreamer, а сега съм просто The Woman... 
Жената, която може да каже всичко и най - вече й стиска да го направи, но повече ми стиска да го напиша тук от колкото да го кажа, защото на хартия е толкова по - лесно, толкова по необременено. 
Но приключих с това да чакам да ми се отдаде лист хартия за да кажа какво ми е. Също така приключих с това да се крия зад The Woman понеже зад това име няма отговорност, която трябва да нося.
Определено е по - трудно от колкото си го представях, така да си кажа коя съм, за какво мечтая и за какво се боря... Може би защото сама себе си обърквам, може би защото го правя повече от колкото искам. 
Но това съм аз. 
Никога не съм си водила дневник, само тук. 


вторник, 8 юли 2014 г.

Търси се

Ако можех да пусна кратка обява щеше да гласи следното:
"Търси се.
Щастие.
Безрезервно. 
Търси се бягство - препоръчително спасителен пояс, или нещо за което мога да се хвана.
Имам само едно условие - да бъда приета такава каквато съм, без да се налага да се променям.
Търси се. Щастие. Просто така, без нищо в замяна. Само простичко щастие. 
Търси се човек, на който няма да има нужда да обеснявам ЗАЩО.
Търси се... "

Случайно да има реплика от която ви е писнало, но я слушате цял живот... Аз имам една - За всеки влак си има пътници. Последния път, когато ми я казаха се помолих повече да не ми я казват, защото я слушам две десетилетия и резултата е 0: 1 за живота. 
Аз обаче не съм влак, и се отказвам да чакам на гарата.
Отказвам се да вярвам. Отказвам се да тая надежда. Отказвам се да имам доверие. Отказвам се наивно да смятам, че този е различен от следващия. Отказвам се да мисля, че някой ще ме заобича. Отказвам се да слушам как проблема не е в мен, защото явно е. 
Просто се отказвам.
Твърде съм изморена.
Прекалено съм наранена.
И искам само малко щастие, ей така. Просто.
Изморена съм от хора, които се опитват по всякакъв начин да ме наранят.
Да не говоря как се изморих да обяснявам. По изморително е това, че не разбират.
Не разбират, нищичко не разбират. И аз съм okay с това. Само да не ме карат да обяснявам. 
И толкова.
Всичко е ясно.
Търси се щастие...