неделя, 16 декември 2012 г.

Връщане в миналото

Връщам се в миналото. Един бърз флашбек за последните пет години. Колко неща не са същите, колко неща са напълно различни, с колко хора сме напълно непознати днес.
И разбира се имаме си фейсбук-а, гледаме си снимките. Гледаме колко много сме се променили. Спомняме си какви сме били през онеи дни и разбира се, за нас тези хора си остават онези от онези дни. Дори да са се променили, ние ги помним с държанието им през онова време. Може би ако си поговорим ще осъзнаем каква дълбока промяна има в тях, не само във външния вид, а и вътре в тях.
Знаете ли, превърнах се през годините в нещо, в което не исках да се превръщам. Но свикнах да живея със себе си, дори се заобичах, може би прекалено много. Прекарах една част от израстването си, да отричам себе си, да плача, че не съм такава или да си представям каква мога да бъда. Но с времето се промених, започнах да харесвам себе си и това, коя съм спря да ми прави впечатление.
И може би при всички хора трябва да е така. Защото Вие сте тези, които Сте. И нито хорското мнение, хорските погледи и случките в живота ви, не бива да ви карат да се отричате от себе си.
Може да се отречете от всички, но не трябва да се отричате от себе си. Защото накрая имате само себе си, дълги години ми отне да осъзная, че имам само себе си.
Аз съм единствената, на която мога да разчитам. Сега най - вече, когато съм кажи речи напълно сама, далеч от всички и всичко. И най - вече далеч от хората, от които толкова дълго бягах.
Годините на мен ми дадоха спомени, към които да се връщам от време на време. Не живея в миналото, но го помня сякаш беше вчера. И когато не остава нищо за мен аз имам себе си, и едни далечни вече охладняли спомени. За повето това е една тъжна история, но за мен не е. За мен е щастлива. Повечето хора, които минаха през живота ми винаги имаха нужда да имат някой до тях, това ги правеше силни. Но аз винаги съм била достатъчно силна да съм сама и това да ми харесва.
Винаги съм имала себе си, дори когато се отричах. Дори когато не исках да бъда себе си, а исках да бъда някоя друга. Това е отминал период от живота ми. От години на сам аз не искам да бъда никоя друга, освен себе си.
Защото аз съм напълно цяла. Достатъчно силна, борбена и прекалено горделива, за да си призная, че имам нужда от някого или че ми е трудно. На мен винаги ми е добре.

сряда, 12 декември 2012 г.

И отново съм тук..

Мина доста време? Е, не чак толкова много, само един месец, но на мен ми се струва повече. Отдавна не съм писала. Не защото няма какво да кажа, напротив. Не пиша, защото имам какво да кажа. Ще изпиша романи, ако се наложи да го разкажа.
В някакъв странен период от живота ми съм. Но се надявам скоро да разбера защо, или да изляза от този период. Лош ли е, не е ли.. Вече не знам.
Стигнах до момент, в който престанах да знам каквото и да било. Нищо не знам. Абсолютно нищо не знам. Не искам и да знам. Всичко си има своята причина, но някак не искам да я разбирам.
Живота ме изморява. Как може?! Толкова съм млада, а вече съм толкова изморена от живота и всичко свързано с него. Искам да си почина, да натисна бутона стоп, поне за малко. Отново търся бягство от ежедневието си. Явно не съм създадена да живея на едно и също място. Явно трябва да се лутам от бряг на бряг, докато открия място, което да нарека свой дом за повече от четири месеца, но не мога. Не мога да открия това място, пък някак нямам сили да тръгна да го търся. Искам отново да се почувствам у дома си, но нещо ми е чуждо, макар нищо реално да не се е променило, освен аз. Само аз съм променената.
Живота така ме подмята, играе си с мен, предизвиква ме, очаква да скоча в пропастта, но аз никога не го правя. Все намирам някакво спасение.
Искам да престана да търся изход от собствения си живот, някак се уморих винаги да се боря сама, за всичко. Особено сега, толкова съм сама. Не е същото. Но трябва. И си обещавам някой ден да намеря място, което да наричам свой дом и да го чувствам такъв.
Много неща трябва да направя преди това да се случи, но някак свикнах, че в моя живот нищо няма да е лесно. Ще се наложи да дам отвъд себе си, за да докажа на себе си за пореден път, че мога. Защото аз не се доказвам на другите, доказвам се само и единствено на себе си.
В крайна сметка аз съм само едно момиче, което ще има да върви много. Адски много. И се надявам поне през половината път да не вървя сама, макар да нямам проблем с това да вървя сама, но е тежко, задушаващо. Понякога искам да мога да разчитам на някого, но ми е толкова трудно да го направя.