Хората, които са най - добри в съветите, повечето пъти не ги бива да оправят собствения си живот.

Понякога докато слушам собствените си съвети се чудя защо не съм толкова добра и в собствения си живот. Винаги имам решение за чуждите проблеми и начини, по които могат да ги разрешат. Не знам, последно май обяснявах как трябва да сме верни на себе си и нищо да не ни спира пред това, което искаме и това, което ни прави истински щастливи. Може би някъде между тези две изречения аз осъзнах, че точно в този момент не знам какво ме прави щастлива, смисъл знам какво ме правеше щастлива, но е само на хартия, не го чувствам. 

А всички ние знаем какви ужасни проблеми с чувствата имам. За тези, които не знаят - правя се, че нямам такива, толкова добра съм станала, че дори си вярвам, дори си втълпявам чувства. Опитвам се да избягвам драмата по всякакъв начин, като в един момент се оглеждам и разбирам, че успешно съм избутала всички далеч от мен... Понеже е Декември, и е време за размисъл. 

Знаете ли тази година научих много неща, за себе си, не толкова за света, научих за себе си, а това са уроци, които получаваме всекидневно. Преди си мислех, че никой не ми обръща внимание заради начина по - който изглеждах - промених това, получих си вниманието, стана ми банално, почнах да гледам отегчено, знам звучи клиширано, но така си гледам, когато слушам поредната реплика от различни хора, приятно е за слушане - ама до някакъв момент. Не ти докосва душата, не те кара да си щастлив, не ти подпалва кръвта, не кара сърцето ти да бие бързо... Не прави нищо, понеже са само думи, а хората често говорим различни неща понеже искаме нещо, ама го искаме сега и до тук.

Някои биха ме нарекли идиотка, понеже съм си продухала многото възможности - повярвайте, нищичко не съм загубила от това, но ако нещо не може да докосне душата ми, да разтрепери краката ми или да ми секне дъха, то тогава не си заслужава.

А аз съм от тези хора, които или не се привързват изобщо, или се хващат за нещо само защото са видяли, че от там могат да точат още, под точене имам предвид някакви чувства, понеже вече не знам какви са моите. 

Целия живот е едно голямо клише. Научих го по трудния начин, трябваха ми няколко години да се успокоя и да спра да търся толкова проблема в себе си, както се казва да улегна. Сега чат пат слушам колко съм била прекрасна, чаровна и прочие глупости, да така се започва, ама си е чиста загуба на време. 

И знаете ли кое е най - трудното, че аз знам какво търся, а щом търся нещо няма да го намеря, понеже търся усещане, за това вероятно, като се появи това усещане ще си казвам, че не е това и има голям шанс да го изпусна, а другия вариянт е, да се хващам за някакви дребни неща от страх, че това може да е и за да не го изпусна.

Не знам дали правя някаква логика, ама си изливам душата тук. 

Преди често исках да може да се случва, като по филмите и да живея в подобни приказки. Ех, тази година живях в много приказки, сякакви сценарии и всякакви крайща. 

Изживях си приказките, но онова истинското нещо, което сърцето ми помнеше си остана в предния Декември, когато реших че трябва да го пусна. 

Не съжалявам, че съм го пуснала, защото сродните души са за това - да могат да се пуснат. Благодарение на това съвсем превъртях от незнание какво искам, втурнах се право напред понеже един човек ми каза, че не мога. А това го възприемам, като лично предизвикателство.

Но не бях най - щастлива, когато седях кротко и примирено, понеже така трябва да се държа, за да ме вземе някой, бях най - щастлива, когато бях себе си, когато си викахме, когато се дразнихме, когато се боричкахме, когато бях себе си въпреки всичко, и когато безгрижието беше всичко, което ми тежеше на рамената, ала това ми се струва толкова далеч от тук и сега...

Тук и сега... Тук съм сама, и сега се налага да си припомня какво е да съм себе си, понеже от толкова приказки бях забравила какво е да съм АЗ.

А аз съм всичко, което съм искала да бъда. Аз съм от тези твърди черупки, които вътре са крехки и лесно раними, мога да държа сълзите си с месеци, а после просто да избухна от никъде. Когато говоря за нещо, което ме е наранило и някой ме слуша очите ми почват да се насълзяват, а аз силно се надявам никой да не забелязва. Когато някой ми вика аз се смея. Ядосвам се поне веднъж дневно за нещо, но само да се обърна и вече съм забравила за какво е било. Обичам да се смея на глупости, и обичам да се заливам от смях когато мога. Ако мога да се въргалям в сладки неща - бих го направила, чувствам се като дядо Коледа по празниците от толкова сладки неща... Появявам се, като една, а когато най - малко очакваш, преобръщам целия ти свят, а после ти се иска да ме мразиш... Ама не можеш, понеже мисълта за мен те преследва.