четвъртък, 20 март 2014 г.

Monologues

Меланхолия. Каква прекрасна и силна дума. Mélancolie - на френски, звучи толкова красиво. Меланхолично ми е, но не съм тъжна, нито съм се депресирала. Водя монолози със себе си. Вътрешния ми глас, който винаги ме спасява се опитва да си играе на психолог, да ме накара да се почувствам по - добре. И вие сигурно имате вътрешен глас, този който понякога ви подтиква да правите глупости, и този същия, който ви вади от тези същите глупости.
Моя глас е луд, но предполагам е такъв, защото е отражение на самата мен.
Кара ме да скачам с дрехите в басейна, да бъда центъра на компанията, а в същото време ми шепне "Хайде тръгвай си, ако не си тръгнеш ще съжаляваш". И това и правя тръгвам си, преди нещата да са загрубели. Или преди наистина да съм изпитала пълната сила на думата меланхолия.
Да си направя още едно кафе или да се самоубия? Май ще си направя още едно кафе.
Нещо ми е много странно. Не мога да го разкажа само с думи, за това пиша монолози.. Аз питам себе си...
- Какво ти е?
- Нищо, както обикновено нищо.
- Нима?
- Какъв е смисъла да разказвам, когато никой няма да ме чуе..
- Аз ще те чуя..
- Ти само ме объркваш и малко или много ме побъркваш.
- Но аз съм ти...
- Знам! Какво искаш и ти от мен? Кажи ми? Всеки иска нещо, очаква нещо, а аз отново искам да съм невидима, ще се побъркам. Плаче ми се.
- Ами поплачи си тогава, може да ти мине.
- Мне, ще съм слаба тогава. Ще покажа какво чувствам, а това никога не е работело за мен.
- Кое те обърква?
- Всичко!!! В един момент всички ме искат, харесват, говорят си с мен и искат моето внимание, искат да живеят с мен, кроят си планове, планират бъдещето, някакви там се борят за вниманието ми, харесват ме.. А в следващия минавам покрай тях и съм невидима. Никой не ме вижда. Спират идеалните предложения за живеене заедно. И за някакви часове всичко се преобръща. Май пак не съм си изиграла картите правилно.
- Просто деня е такъв.
- Мне, просто от дъжд на вятър някой ме вижда, през останалото време съм тази, която никой не вижда... И си въобразявам, че съм някоя. Плаче ми се. Има твърде много хора около мен за да го направя. Дали да не изтичам в тоалетните да си поплача, много ще да е жалко, нали?
- Коя искаш да си, защото ти вече си някоя! Понякога дори и аз не знам какви мисли се раждат в тази твоя глава и какво градиш там... Надали щом аз не знам някой ще те разбере. 
- Пуснах всичко, което ме тормозеше, но защо не мога сама себе си да пусна и да спра да се тормозя. Имам чувството, че ще експлоадирам. А имам цял ден, в който трябва да седя и да се гледам се хора. Искам да избягам, ала краката ми не мърдат. Искам... искам... някой да ме утеши и спаси от самата мен.


Няма коментари:

Публикуване на коментар