събота, 31 август 2013 г.

New beginning ... from tomorrow!

Today I was reading La foi en vous, and I found it interesting to write in my second language. Yes, of course I write in English, because I am foreign student in The Netherlands. But to be honest I write only stuff for school, business emails, reports, articles about some companies, but never something that is relevant for me.
What can I say - this is my job, because I am in a business university. And probably no one cares about my foreign adventures. :D
I don't think that I can add something more for now, because this week was pretty much boring, if I can say so.

събота, 24 август 2013 г.

Позитивност?!

Докато си чаках автобуса от летището към гарата, се чудех дали ще си хвана влака, който тръгваше след около 30 минути, имаше едно момиче до мен и й казах, че гоня влак, при което казах, че имам шанс да го хвана и тя ми отвърна с репликата "Ама много си позитивна, сега ще ти докажа, че няма как да го хванеш", само я погледнах и се усмихнах.
Всъщност не знам как, но при мен нещата винаги се нареждат по някакъв странен, леко извратен начин, накратко аз съм дива късметлийка. Ама от най - дивите.
Оказа се, че влака имал закъснение с около 40 минути, при което не само че го хванах, а дори имах време да си купя минерална вода, кифла и да подраня на перона.
Иска ми се да вярвам, че винаги съм късметлийка, но аз не влагам много чувство в лошите неща, които ме подминават. Може би съм благопомазана от съдбата, надявам се не с лайна. (извинявам се за изразите!)
Не знам как успявам, но в най - ужасните ситуации от живота ми не се паникьосвам дори за миг, ръката ми не трепери, корава е, като камък и не помръдва дори с милиметър, а повечето ми познати през живота си не са ме виждали ядосана, разплакана или оплакваща се за нещо.
Може би, защото използвам прекалено много сарказъм и ирония, да не говоря, че понякога иронизирам познатите ми.
Не искам да се оповавам само на късмета ми, което и не правя, но някъде дълбоко в мен сляпо вярвам, че всичко ще се нареди, все пак на този свят винаги има място за още един амбициозен човек с различно виждане за идеалните неща.
Понякога се чудя какво не ми е наред. Нормалните неща за мен, на другите им се виждат странни, а нормалните неща за тях аз ги приемам такива каквито са. Обожавам да седя сама, направо умирам да седя сама, нощната ми лампа да свети леко в единия ъгъл, като огрява цялата стая, от лаптопа ми да се носи някаква музика, а аз да седя и да размишлявам. Все пак седя с един интелигентен човек в една стая :D
Знам какво искам, винаги съм знаела, дори знам как да го постигна, тогава защо ми е толкова трудно? Видяла съм толкова неща, колкото много хора не са виждали през живота си и да си призная няма какво да ме изненада, вече съм виждала почти всичко, или просто съм толкова широко скроена, че нищо не ми прави впечатление.
Идея си нямам. Гледам да оставям вратички навсякъде от където мина, ако случайно реша да се върна, може да е след години, но поне знам, че ключа е в мен и тази врата винаги ще ме чака там.
Надявам се скоро всичко да ми се изясни, да получа някакво просветление. Ако може само да не ме удря мълня за да го получа.

петък, 23 август 2013 г.

Прибрах се!

И ето ме пак в дома ми извън родната ми страна. Тръгнах си, да се отделиш от майчината родина за мен никога не е било нещо трудно, дори ми се вижда, като най - лесното решение, което човек може да вземе. Да, обаче не е за всеки, ако аз съм дебелокожо нещо, което не изпитва и капка страдание, че няма да вижда родата с месеци, то има хора, които не могат без родата си и 24 часа. Не ги разбирам честно казано. При мен май важи "Абе много ви обичам, ама колкото по - далеч толкова повече ви обичам", да не ме помислите за много лош човек.
Да не говоря за някакви познати, които са като съкровища, направо ти идва да ги заровиш някъде на много дълбоко.
Чудя се възможно ли е да съм толкова демотивирана? Нищо не ми се прави, ама нищо. Ако може цял ден да лежа и никой нищо да не очаква от мен ще ми е най - добре, ама тц. Правя някакви неща, по скоро на сила се карам да ги правя. Ама с насилие до никъде май няма да стигна. Мотивация? Цели? Глупости? От всичко имам, но за някакви секунди и после изчезва. Също така имам дълъг лист с неща, които трябва да свърша и неща, които трябва да постигна, да не споменявам, че отдавна съм забравила къде го сложих този лист. Никаква идея нямам.
Комичен живот живея, ама спада към комично - трагичните за жалост.
От времето ли е? Годината ли не ми върви? Или просто вече съм мръднала окончателно.
Някакви хора си правят някакви планове на мой гръб, аз си правя други пак на мой гръб, изглежда ще има много разочаровани хора в близкото бъдеще, ама какво да направя, като не са ме питали какво ИСКАМ аз, какво СМЯТАМ аз.. То без комуникация света на къде отива? Върви към помийната яма. 
Абе тежко е, а най - ми е тежко, че трябва да се гледам. Мързел ли е какво ли е, ама не се понасям повечето пъти. 
И най - гадното е, че това чувство, което седи в мен не ме е напускало от няколко месеца, да сме по точни 2 месеца, 2 дни и няколко часа. Но пак смятам, че проблема не е в изминалото време, той явно си е зароден в мен. 
Ама ще видим какво ще се случи, дано да доживея да видя. 

понеделник, 5 август 2013 г.

Не съм от тук и съм за малко

Прибрах се! Преди някакво известно време.
Преди да се прибера имах някакви очаквания, че нещо ще е различно, че ще почувствам нещо различно от безразличието, но не. Щом кацнах в България, чувството, което от месеци виси на плещите ми не си отиде, дори мога да кажа, че се засили.
Седях на терминал едно и чаках на опашката за проверка, когато дойде моя ред поздравих любезно с "Добро утро" и си подадох личната карта, от другата страна се чу някакво, като сумтене и личната карта ми бе подадена по най - грубия начин, като я засили в плота и тя се удари. Помислих си "Добре дошла в България, при нас усмивките не важат". Но защо?
Докато чаках отпред пред летището се нагледах на всякакви гледки - двама таксиджии си бутаха Холандски туристи, един търсе някакъв англичанин, а табелката с името му беше написана на български (good luck with that :D ). И къде другаде да се нагледаш на българска простотия, ако не на летището... Да не говоря за таксиджията... Тези хора да не ги избират от зоопарка да са водачи на МПС-та. Същата позната история, докато пътувах към вкъщи имах чувството, че никога не съм си тръгвала. Но и това чувство не се задържа.
Скоро пак си заминавам, и да си призная честно, нямам търпение.