петък, 29 ноември 2013 г.

The things we say

The things we say or the things we DON'T say.
Напоследък се чудя какво не казвам, но при мен въпроса по скоро е какво казвам. Не казвам какво чувствам, не казвам напълно какво мисля, а най - вече не казвам какво мечтая, за какво копнея. Трудно ми е да го изрека, и макар понякога напук на всички да съм в опозиция, аз имам чувства. Трудно ги изразявам, и често думите ми се вадят с ченгел, но определено имам. Напоследък ги контролирам, намирам баланса и се упражнявам с това да съм любезна с хора, които не харесвам, и се получава. Да не повярва човек, не съм толкова гадна.
Понякога крия чувствата си дори от самата мен, не знам дали някой друг го прави, но по този начин се предполага че се предпазвам по някакъв начин, да не се привържа прекалено много за не ми е тежко след това. Не че съм от хората, които се привързват лесно, по скоро съм от тези, които като го направят не искат да пуснат, дори да нямам проблем с това да си тръгна, имам проблем с това да го пусна.  Получавам някакви просветления от дъжд на вятър, и след дъжд качулка, но ги получавам... 
От някакво време вечер слушам тъжни романтични песни и съм изпаднала в онова състояние, в което принципно изпадам след като скъсам с някого, или някой ми разбие сърцето, но наскоро нищо подобно не се е случвало. А възможно ли е да се е случило и да не съм разбрала? Страшното е, че каквото и да говоря, каквото и всички останали да говорят, все повече се убеждавам, че първата любов не се забравя, може да не сещаш често, или много рядко, но никога не я забравяш.   
Просто седя, слушам ги, не знам къде се намирам, размишлявам, или се потапям в онзи свят който си създадох, когато за пръв път разбиха сърцето ми, би трябвало този свят отдавна да е изчезнал, но аз упорито продължавам наполовина да съществувам там. 
И да се опитвам да съществувам на още едно място, освен в измисления ми свят прави живота ми реален.
А да е реален понякога, пффф какво понякога, повечето пъти не ме устройва. Не че аз живея и в настоящето, аз живея в бъдещето, живея за някакви събития, за някакви постижения, за някакви хора, просто така, но не живея сега, в този момент, просто си слушам поредната тъжна, замисляща ме песен. Докато планирам (отново) как ще прекарам следващите 2 седмици и какво трябва да направя, за да мога да изкарам най - доброто от това. Искам да взема малко от това, което ще направи душата ми щастлива, но явно все още не съм открила какво е това нещо. Определено не е шоколад! Много добре знам, че това което правя е просто капка в окена, но ако тази капка не беше там, предполагам на океана щеше да му липсва нещо. И предполагам ми писна да си търся обяснения колко съм добре, защото не съм. Но да покажа това, което съм на другите, ми се вижда немислимо, страшно и може би ще ги отблъсна от себе си, или пък ще ги задуша. Свикнала съм да си режа емоциите, сякаш си режа пипалата.



 

неделя, 24 ноември 2013 г.

Мечтана Коледа

Разглеждах блога на Beau, която бе публикувала статия за интериор в бяло, при което си помислих за Коледен интериор и каква е мечтаната къща, която бих искала да прекрам някой ден празниците там. Като чуя Коледа една от първите картини в главата ми е хижа в гората с много сняг, камина и много много уют. Ще добавя малко снимки, и се надявам някой ден да мога да си направя Мечтана Коледа, в мечтана къща (heart)

Ето моя списък какво обичам на зимата:
- Коледа
- Сняг
- Топли напитки
- Коледни филми
- Да се излежавам на топличко (heart)
- Зимни дрехи (ПАЛТАААААА)
- Прегръдки, усмивки и щасливи хора ^^
- Подаръци, и съответно да правя такива
- Да си седя вкъщи, да ми е уютно и да пия топъл шоколад
- Кънки на лед
- Коледно настроение за пазаруване
- И мили картички с хубави пожелания




И тук ще постна някакви картинки... ахх (размечтах се)















понеделник, 18 ноември 2013 г.

Извънземно наблюдение!

Понякога имам чувството, че изобщо, ама никак не съм от тази планета. Или просто съм прекалено зряла за повечето ми познати, да не кажа, че понякога ми се струва, че съм презряла. Днес слушах 3 от колежките ми какво обсъждаха, едната била ходила на две срещи с едно момче, другата се натискала с някакъв в някакъв пъб, а третата искаше другите две да я уредят с някого, като между другото сърфираше в сайт за запознанства. А аз просто седях отстрани и слушах, нямах какво да добавя, пък и не смятах за нужно да добавям каквото и да било от моя личен живот.
От доста време не съм на пазара, статуса ми е "out of stoke". И не намирам за нужно цялото това емоционално обвързване, гледам нещата от една друга гледна точка. Не съм се затворила в нас, като в манастир, нито пък се срамувам по някакъв начин, просто губя интерес много бързо. Повечето ги режа само с поглед, дори не им давам шанс да се приближат към мен, ако се питате как става това не сте ми виждали погледа в клубовете. Със сигурност изразява нещо от сорта на "изобщо не си прави труда да ме заговаряш, дори не се доближавай, стой си там, настоявам!!".
Може би защото идеала ми за започване на връзка не е "забърсах го в бара, оказа се не толкова пиян и на следващия ден все още помнеше как се казвам", нито пък съм от тези, които излизат с непознати от сайтове за запознанства, нещо от рода на "рискувах и не се оказа сериен убиец/психопат" или пък "рискувах и снимката не ме излъга много"..
За мен това е глупаво, поне на този етап от живота ми, след като вече съм изпитала няколко връзки (провала) на гърба си и имам някакъв опит. А да ходиш с някого само за да не те гледат странно, както ме гледат мен, също не е оферта. Аз едно не мога да разбера, защо по - дяволите хората са толкова зависими от това да имат някого до себе си? Какво ще им стане, ако седят сами? Надали ще се споминат.
Да не говоря, че само от мисълта да се натискам с някой, в някой от миризливите им пъбове, ми се догади. Ако сте стъпвали в холандски пъб ще разберете за какво говоря, вътре мирише на урина, помещенията са тесни, задушни, хората се бутат заливат се с напитки, пода лепне от бира, и някакви неадекватни същества се бутат настоятелно в теб, да не говоря че и те миришат по - зле и от самия пъб. Това е моето лично мнение.
За мен има много по - важни неща от това да седнеш да разказваш кого и как си забърсал. Аз съм си вложила цялата енергия в това как да се справям всеки месец, как да си плащам сметките, как да си взимам изпитите и как да оцелявам, но в главата ми няма и капка място за това да мисля как да забърша някого. Може би съм прекалено вкопчена в кариерата си, или съм прекалено изморена да се занимавам с недорасли глупаци. Или просто съм прекалено повредена, че съм емоционално не способна да отделя каквото и да било внимание на някого.
Знам само, че не ми пречи да съм сама, никога не ми е пречело, просто имам различни принципи, морал и разбирания.
Та това е моето извънземно наблюдение, само където в този случай аз съм извънземното.
Е, какво да се прави, случва се.

четвъртък, 14 ноември 2013 г.

Коледният дух отново се върна!

Две години по - късно отново ми е Коледно. 
Имам настроение да празнувам Коледните празници, имам желание да се прибера вкъщи да видя всичките си кофти роднини, и ми липсват до някаква степен, което ако някой ме познава би казал, че нещо ми е станало. :D
Коледно ми е.
Отново мечтая.
Днес ходих да пазарувам, нямам търпение да се прибера и да занеса подаръците, които съм им купила и да ми е уютно, топло.. Коледно и най - вече да ми е вкъщи. 
Какво ще си пожелая за Коледа? Какво искам тази година да ме чака под елхата? 
Ако може да се върнеш, да прекосиш всички тези 10 000 км и да се върнеш, да огрееш за още един път живота ми - няма да има по - щастлив човек от мен, но тъй като съм на поредния етап move on.. няма да си те пожелавам. (:
Искам да съм щастлива, просто така, ама много щастлива. Не искам нищо материално, искам само любов, искам да съм с приятелите ми, искам домашен уют и топлина. Искам просто да се чувствам обичана, нищо повече, нищо по - малко. 
Искам да ми е Коледно и прекрасно дори на Коледа.. Искам сняг, много сняг, искам да карам кънки на лед, искам да карам ски, искам да се лутам по топлите покрити със сняг зимни улици и да не мисля за нищо друго освен за това колко е прекрасно.
Искам малко щастие в кутийка, малко но да знам, че си е мое.
Искам Коледа. Искам дълги театрални нощи и питиета до зори.
Коледно ми е. Романтично ми е. Щастливо ми е.
Тази година осъзнавах колко важни неща има в този живот и как понякога трябва да показваме, че държим на хората, които са до нас. 
Просто така, за да знаят, че ни има.

вторник, 12 ноември 2013 г.

Разни размишления

Ще споделя с вас малките ми заключения(въз основа на сбъдване на мечти, търсене на щастие, и решаване на проблеми), едно от тях е, че на този свят има три основни типа хора:
1. Такива, които са мързеливи.
2. Такива, които се борят и евентуално постигат нещата, които искат.
3. И такива, които оставят нещата за по - късно.

1. Към първия тип хора, мързеливите, спадат подкатегориите:

- "другите са ми виновни".
- тези, които само се оплакват и нищо не вършат.
- тези, които живеят на гърба на другите.
- тези, които крадат чужди идеи и си преписват заслугите (понеже ги мързи да измислят нещо ново).

2. Към втория тип хора, които често наричат кариеристи, и ги слагат в една определена група спадат:

- тези, които дори да се оплакват си вършат работата и съумяват да приключат на време.
- тези, които си скъсват задниците за да постигнат нещо в този живот.
- тези, които мислят, планират, правят стратегии и успяват в начинанията си.
- тези, които са способни да довършат нещата, които са започнали.
- тези, които са наясно с нещата, които им правят живота по - гаден, но са способни да ги отстранят.
- тези, които не изпускат възможностите.
- преследват мечтите си и ги сбъдват.
- не се съобразяват с хорското мнение.
- готови са да скочат в пропаст, ако това ще им донесе някакъв напредък.
- склонни са да се мотивират, и да вдъхват сила на останалите.
- носят на критика и са склонни към позитивни промени.


3. Този тип е малко смесица между първия и втория, тук спадат:

- хората, които започват нещо, но така и не го довършват.
- които знаят какво ги тормози, но не са способни/ не им стиска да отстранят проблема.
- тези, които се оплакват за нещата, които ги тормозят с месеци, но пак не предприемат нещо да решат проблема.
- тези, които оставят възможности и шансове да им се изплъзнат от ръцете, защото сляпо вярват, че ще има и други
- тези, които сами се саботират, умишлено или не го правят
- които не могат да разрешат проблемите си и ги оставят за по - късно
- които не могат да се вземат в ръце да постигнат нещо и седят в пространството чакайки нещата да се случат.
- демотивират останалите с неподготвени и необмислени изречения.
- твърдят, че не се влияят от чуждото мнение, но това е всичко, което правят.
- не носят на градивна критика.
- не приемат чуждо мнение, дори не го обмислят.

И тук не става дума за възможности, защото когато човек е целеустремен - те просто нямат значение. Става дума за това колко сме решителни всъщност, и как се борим за мечтите си. И също така не става въпрос как на някой хора не им се отдава, защото и това за мен е глупост. Не че не им се отдава, просто ги мързи да опитват толкова пъти, колкото ще им отнеме за да почне да им се отдава. И също не става въпрос за това не го мога, защото всеки може да прави всичко, дори немислимото, стига да се опита и вложи нещо от себе си.
Не се сещам за още допълнения към тези 3 типа, но това е за сега. :)

сряда, 6 ноември 2013 г.

I don't...

"I don't chase after anyone anymore.
 If you wanna walk out of my life,
 I'll hold the door open for you!"

Всички сте свободни да си тръгнете. Както аз отдавна спряла съм да давам празни обещания, така не се стремя и да ви задържам в живота ми насила. Свободни сте. Избора си е изцяло ваш. Както аз мога да си тръгвам когато не ми изнася, така и вие сте напълно свободни да го направите. Както аз мога да мълча с години, така и вие можете. Вървете, улеснявате ме. Някак нямам сили, нерви и търпение да играя на "дръж приятелите си близо, а враговете по - близо". Вярно, играе ми се, но не на детски игри, нито на повърхностни лъжи. Нито ми се слушат обеснения, които отдавна загубили са смисъл. От хора, които никога не са имали смисъл. Нито ми се плаче, за тръгнали си хора. Нито и ще плача.
Вървете си, или останете - избора е ваш. Не ви обещавам място в моето сърце, нито пък ви задължавам такова да си търсите. Но ако смятате да останете само за да говорите небивалици, да се правите на дървени философи и да ми губите времето - то по - добре затворете вратата след себе си.
Не искам да сте перфектни, и аз не се стремя да съм такава, единственото, което някога съм искала е било откровеност. Тъй като не го получавам съм склонна да се затварям в себе си, да мълча и да пиша, все пак в това най - много ме бива. Не си правете труда да ми обявявате война, само ще се нараним без да победим. Вървете си, не искам нищо. Не искам признания, слава или огромни богатства, камоли нечия благодарност. Аз каквото съм направила, съм го направила, и не очаквам нищо в замяна. Ако съм била честна съм очаквала само честност, но това е мой проблем. Винаги очаквам хората да се държат така, както аз се държа с тях. Това е илюзия, един голям оазис, който няма никакъв смисъл. Вървете си с вашите болни мечти и цели, не заразявайте и моите, които сега се учат да летат.
Тръгвайте си, попътен вятър. Дано някъде там има хора, които ще ви приемат такива каквито сте. Да си призная аз се надявам на същото.



понеделник, 4 ноември 2013 г.

I hope, I hope, I hope, I hope....

Наявам се, надява се, надявам се...
Мечтая, мечтая, мечтая...
Но приключих с това да искам всичко, и да се оказвам с почти нищо. И все пак някъде дълбоко в мен винаги ще искам всичко.
Макар някой неща никога не се случиха, винаги някъде дълбоко в мен ще искам теб. Казват, че никога не забравяме хората, които ни променят. Е, може би не минава и седмица през която да не се сещам за теб. Да съсипеш някого е най - лесния начин да го накараш да се промени - е, мерси! Промених се, до голяма степен благодарение на теб, но няма да ти благодаря, дори няма да ти проговоря следващите век и половина, ако мислех, че ще живея и повече и още толкова нямаше да ти проговоря. Но какво да се прави, случват се такива неща. Ти си поредната страница в моята прашасала книга, а аз отдавна съм те прочела.
А колкото до сродната ми душа, и той промени много неща, но на него му говоря, разбира се, няма причина да не му говоря.
Надявам се, надявам се, надявам се...
Толкова е трудно когато искаш всичко...
Когато мечтаеш за неща, които те е страх да изречеш на глас, неща които не споделяш, защото ще те помислят за по - луда, от колкото смятат че си. Неща, които планираш и се бориш по някакъв начин за да се случат.
Луда съм, нося си всичките психични болести навсякъде с мен, за да не ги хване носталгията. И някак в свят, в който всички се правят на нормални и стабилни, моята странна личност не се вписва никъде, като ненужно парче от пъзел. А най - странното е, че дори не се опитвам да се впиша. Гоня си някакви мои цели, някакви мои неща, които малко хора биха разбрали, които дори не искам да разбират. Целя нещо, държа враговете си близо, лицемернича, когато искам да се докопая до някаква информация, вписвам се, когато искам, но през повечето време ми е трудно да го правя. Целите оправдават средствата, дано, не искам да се окажа жесток човек, макар че понякога точно това да си мисля за себе си.
Ако нещо ми пречи го премахвам от живота си един замах, на този свят почти не е имало нещо, което да ме е спирало да постигам целите си. И може би за това съм такава, целенасочена и надяваща се, искаща всичко от този проклет живот... с някакво дълбоко убеждение, че го заслужавам.
Но няма доказателство черно на бяло, че не го заслужавам.
Наскоро зададох един въпрос "Защо хората не ме харесват, какво съм им направила?", а отговора който получих беше "Не че не те харесват, те просто се страхуват от теб."
Може би веднъж в живота ми съм успяла да направя нещо, като хората. Страхът е хубаво нещо, нека ги е страх, така няма да се доближават до мен.
А аз тихо и мирно ще си кроя планове, ще се надявам, ще мечтая, и до някаква степен ще съм в онзи свят, за който мечтая. С единия крак вече съм там.