Само времето ще покаже

Не съм писала от много време... знам, но просто не знам какво да напиша или какво да кажа. Изпаднала съм в паралелна вселена където няма нужда от думи, а от действия и реално започнах да действам, не само да говоря, защото последно време се оповавах май само на думи. На собствените ми думи, че всичко ще е наред, взех решение и да го направя наред, не само да се оповавам, че един ден ще е.

В живота на всички има спадове и възвишения, но ако нямаше, или живота ни беше в една права, това щеше да значи, че сме си отишли, а ние не сме. Аз не съм.

Само показвам признаци на живот с този пост, защото всъщност когато не пиша се оказва, че живея. Как така се оказва би попитал някой, ами нямам време да напиша и едно изречение или нямам идея какво да напиша, от къде да почна, за какво да пиша, и в последствие се отказвам от това да пиша и продължавам да правя това, което съм започнала. 

И може би не е важно какво ще напиша, макар цял живот да смятах, че ако напиша нещо достатъчно истинско някой ще се влюби в мен и ще ме обича, е някой ме заобича и без да съм написала и два реда, някой ме заобича въпреки това. И куп други неща се случиха, които ми показаха отговори, чийто въпроси все още не си бях задавала.

И може би така е трябвало да бъде.

Вече.. не, от много време на сам не съм онова момиче което започна този блог преди 4 години.

Не знам за добро ли е, за лошо ли е...Може би надживях този момент, в който имах нужда от тази Утопия, в която да се крия, и просто спрях да се. Защото няма смисъл да се крием, трябва да живеем.. сега.. докато можем.. докато има смисъл.

Направих много грешки, но и от много неща си взех поука, и точно това ме прави аз.

Нося едно усещане за живот със себе си, защото не искам и докато дишам няма да се предам.

Не знам кога ще седна пак да пиша, дали ще е скоро, дали ще имам какво да споделя, но знам само едно признаците на живот са ми доста показателни и макар понякога да пропускам по - някой друг пулс, и да спирам за малко, това не значи че спирам завинаги. 

Само времето може да покаже много неща, но няма да го чакам, ще си правя каквото на мен ми е кеф, и дори понякога да живея сякаш съм безсмъртна, не искам да се събудя на 80 и да нямам никакви белези, никакви рани и никакви болежки от това, че съм живяла. Искам да имам истории, да има какво да ме топли на старини, искам живот изпълнен с приключения, искам сърцераздирателни истории, такива за които ще плача и ще се смея едновременно и на старини. Искам белези останали от поредната лудория, да, аз не съм безсмъртна, няма и да бъда, но ще живея сякаш съм. Защото осъзнах че само така ще разбера какво е истинското щастие, само така ще разбера какво е да си жив. И как трябва да си живеем живота.