Връщане в миналото

Връщам се в миналото. Един бърз флашбек за последните пет години. Колко неща не са същите, колко неща са напълно различни, с колко хора сме напълно непознати днес.
И разбира се имаме си фейсбук-а, гледаме си снимките. Гледаме колко много сме се променили. Спомняме си какви сме били през онеи дни и разбира се, за нас тези хора си остават онези от онези дни. Дори да са се променили, ние ги помним с държанието им през онова време. Може би ако си поговорим ще осъзнаем каква дълбока промяна има в тях, не само във външния вид, а и вътре в тях.
Знаете ли, превърнах се през годините в нещо, в което не исках да се превръщам. Но свикнах да живея със себе си, дори се заобичах, може би прекалено много. Прекарах една част от израстването си, да отричам себе си, да плача, че не съм такава или да си представям каква мога да бъда. Но с времето се промених, започнах да харесвам себе си и това, коя съм спря да ми прави впечатление.
И може би при всички хора трябва да е така. Защото Вие сте тези, които Сте. И нито хорското мнение, хорските погледи и случките в живота ви, не бива да ви карат да се отричате от себе си.
Може да се отречете от всички, но не трябва да се отричате от себе си. Защото накрая имате само себе си, дълги години ми отне да осъзная, че имам само себе си.
Аз съм единствената, на която мога да разчитам. Сега най - вече, когато съм кажи речи напълно сама, далеч от всички и всичко. И най - вече далеч от хората, от които толкова дълго бягах.
Годините на мен ми дадоха спомени, към които да се връщам от време на време. Не живея в миналото, но го помня сякаш беше вчера. И когато не остава нищо за мен аз имам себе си, и едни далечни вече охладняли спомени. За повето това е една тъжна история, но за мен не е. За мен е щастлива. Повечето хора, които минаха през живота ми винаги имаха нужда да имат някой до тях, това ги правеше силни. Но аз винаги съм била достатъчно силна да съм сама и това да ми харесва.
Винаги съм имала себе си, дори когато се отричах. Дори когато не исках да бъда себе си, а исках да бъда някоя друга. Това е отминал период от живота ми. От години на сам аз не искам да бъда никоя друга, освен себе си.
Защото аз съм напълно цяла. Достатъчно силна, борбена и прекалено горделива, за да си призная, че имам нужда от някого или че ми е трудно. На мен винаги ми е добре.

И отново съм тук..

Мина доста време? Е, не чак толкова много, само един месец, но на мен ми се струва повече. Отдавна не съм писала. Не защото няма какво да кажа, напротив. Не пиша, защото имам какво да кажа. Ще изпиша романи, ако се наложи да го разкажа.
В някакъв странен период от живота ми съм. Но се надявам скоро да разбера защо, или да изляза от този период. Лош ли е, не е ли.. Вече не знам.
Стигнах до момент, в който престанах да знам каквото и да било. Нищо не знам. Абсолютно нищо не знам. Не искам и да знам. Всичко си има своята причина, но някак не искам да я разбирам.
Живота ме изморява. Как може?! Толкова съм млада, а вече съм толкова изморена от живота и всичко свързано с него. Искам да си почина, да натисна бутона стоп, поне за малко. Отново търся бягство от ежедневието си. Явно не съм създадена да живея на едно и също място. Явно трябва да се лутам от бряг на бряг, докато открия място, което да нарека свой дом за повече от четири месеца, но не мога. Не мога да открия това място, пък някак нямам сили да тръгна да го търся. Искам отново да се почувствам у дома си, но нещо ми е чуждо, макар нищо реално да не се е променило, освен аз. Само аз съм променената.
Живота така ме подмята, играе си с мен, предизвиква ме, очаква да скоча в пропастта, но аз никога не го правя. Все намирам някакво спасение.
Искам да престана да търся изход от собствения си живот, някак се уморих винаги да се боря сама, за всичко. Особено сега, толкова съм сама. Не е същото. Но трябва. И си обещавам някой ден да намеря място, което да наричам свой дом и да го чувствам такъв.
Много неща трябва да направя преди това да се случи, но някак свикнах, че в моя живот нищо няма да е лесно. Ще се наложи да дам отвъд себе си, за да докажа на себе си за пореден път, че мога. Защото аз не се доказвам на другите, доказвам се само и единствено на себе си.
В крайна сметка аз съм само едно момиче, което ще има да върви много. Адски много. И се надявам поне през половината път да не вървя сама, макар да нямам проблем с това да вървя сама, но е тежко, задушаващо. Понякога искам да мога да разчитам на някого, но ми е толкова трудно да го направя.

Този път е различно

Какво ново при мен... Ами напоследък нещата се получиха така, че имах много време за размисъл. Имах време да подредя всичко. Не много неща се промениха, но не и много неща останаха същите.
Какво се промени:
1. Загърбих миналото си, без дори да се усетя.
2. Вече не живея в миналото си, окончателно и безвъзвратно.
3. Намерих нови приятели, и по стечение на съдбата се оказаха доста свестни.
4. Но не мога да кажа същото за съквартирантките ми.
5. Нито за приятелите им.
6. Аз се промених. (Е някой неща никога няма да се променят.)
7. Мисля, че доста помъдрях. (Макар да имам глупави изцепки, като всеки нормален човек.)
8. Нервите ми се промениха. Някой хора стабилно се стараха да ми падне пердето. Но сега само мога да им кажа да спят с отворени очи, защото отмъщението е сладко. И тихо.
9. Отстоявам себе си, понякога не чак толкова колкото трябва, но и това ще изгладим. Като нещо не ми харесва не си мълча. И няма да си мълча.
10. Обогатих българския си речник с диалектни обидни думи, които използвам доста често, възползвайки се от факта, че никой не ме разбира.

Какво не се промени:
1. Факта, че не съм се влюбвала от години.
2. Твърдението ми, че аз все с глупаци се запознавам.
3. Като магнит за ужасни хора съм.
4. Вкусът ми за музика, дрехи, храна.

И това е всичко, за което се сещам сега, може би след някой друг месец ще подновя списъка.
И ето ви две сладки катерици да не ви се струва толкова безсмислен този пост:

Вдъхновена за приказки.. за мечти

Да, вдъхновена съм да пиша, пиша всичко проекти, домашни, резюмета, органазации, общо взето пиша всичко, за което може да се сетите. Университет, какво да се прави.
Наскоро една приятелка ме попита как се чувствам, дали ми е странно да седя тук, в друга държава с други хора и макар напоследък мисленето ми не беше от най - позитивните, всъщност проумях какво наистина чувствам, не че бях забравила, просто не бях мислила. И тя ми предложи да пиша за това и реших да пиша.
Дали се чувствам странно тук? Не.
Ни най - малко. Та аз живея мечтата си, малко хора имат късмета да го направят или смелостта да зарежат всичко и да тръгнат да търсят късмета си. Аз го направих, и се гордея със себе си. Харесва ми да завися само от себе си. Харесва ми да си готвя, да ям каквото аз искам, да си пазарувам седмица за седмица, да си пиша домашните, това да ми отнема цялото време, обичам да ходя до университета, да правя всичко отново и отново. Харесва ми да си карам смахнатото колело, да подавам ръка, като завививам и все още нелепо да гледам табелките и да се чудя имам ли предимство, нямам ли. След всеки ден в университета обичам да се прибера да си почина, да си приготвя нещо за ядене или да изчистя после да разкажа как ми е минал деня и всеки ден има нещо.
Понякога ме е страх да не се събудя и всичко това да се е оказало един сън, защото е прекрасно когато живееш мечтите си, живееш живота си и знаеш какво искаш. Прекрасно е да знаеш как можеш да го постигнеш и да даваш колкото можеш от себе си. Просто няма как да ви го опиша. Дори се радвам, че миналата седмица беше отвратителна, показа ми, че не сънувам и това не е сън, че наистина живея това, за което мечтаех с години.
Организирала съм си всичко по дати, седмици, знам всичко кога е, защо е. И се чувствам полезна, че правя нещо с живота си. Чувствам се жива. Това е пътешествието на живота ми.
Може да ви се струва нелепо, но харесвам мисълта, че ако аз не си свърша нещата няма кой да ми ги свърши и си правя всичко. Ако не си сготвя, няма да ям, ако не си изчистя ще живея на мръсно, ако не си напиша домашните няма да мина, и правя всичко едно след друго пак и пак.
И нека ми е тежко, нека да имам от какво да се оплаквам, само и само да продължавам да живея тук и да живея мечтата си.

Кафе за всички

Няколко дена по късно отново на различно мнение. Нормално, жена съм, ние си меним мнението, като дрехите. Е, зависи за кои неща, но най - често си меним настроението.
Сега съм на вълна 'живота е прекрасен', 'приличам позитивни мисли' и прочие.
Да, след като умствено си бих 2 шамара преди няколко дена реших да изтрия миналата седмица от живота ми. Не си заслужава да седи там. Другото, което е, че имам много причини да мисля позитивно и да съм щастлива. Жива и здрава съм, ето една основателна причина.
Имам себе си, което е най - важното. Започвам деня с кафе и усмивка, друго не ми трябва?

Bad day? Bad century...

Да заложим на лошия век,а?
Тази седмица беше катастофална от всякъде просто. Нямам думи как да я опиша, но не искам повече седмици, като тази. Всичко ми върви на криво тази седмица. Целия ми живот е крив тази седмица. Но ето идва лъч светлина наречен уикенд и мога само да се надявам, че няма да е лош. И без това ще протече по същия начин - учене, писане на репорти и глупости и глупости.
Кофейновата ми система е на ръба на нервна криза и просто не знам какво да правя. Дишам и издишам, това е всичко, за което се сещам. Лекарства не пия, опитвам се да съм уравновесен човек и без тях, но скоро имам чувството, че ще изпуша или просто ще пребия някого. Кого не знам, но със сигурност няма да е очаквал нищо от това, което ще му причиня.
Страдам от тежка мигрена и мисля, че всеки изминал ден се затварям все повече и повече в себе си. Това е моето обобщение на седмицата.
Все едно някой се е събудил и си е казал не може ли да направим тази седмица за този човек още по ужасна, от колкото е и всичко ми се трупа, трупа.
Да не говорим, че не ми се говори. С никого, просто искам да се затворя в себе си възможно най - много, да си страдам, че никой не ме обича, да се тъпча с конски дози кафе и шоколад и да се правя, че живея.
Нищо не върви, но само до края на тази седмица, от другата се почва от начало. И така в кръговрата на живота. Дишам. Издишам. Аз съм с всичкия си и съм много уравновесена.
Като оставим факта, че съм уравновесена на страни тук се намесват факторите, че съм силна, амбициозна, мотивирана да ритам задници, с дух, но всичката тази мотивация за оцеляване ме кара вечер да съм смазана, едвам гледаща и пишеща домашни, които накрая се оказват че не така е трябвало да бъдат подредени, но какво да се направи, все някога ще се науча как да ги подреждам. Просто няма да е този ден, може би и този век.

Motivation

Понякога се чудя защо не слушам собствените си съвети. Толкова съм добра в мотивирането на останалите, че трябва да напиша книга ще я кръстя "Мъдрите съвети на една мечтателка".. Може и да започне да се продава, знам ли? Казват ми, че съм силна, че съм целоустремена, че съм добър човек, но понякога не вярвам на нищо от това, което ми казват.
Трябва да почна да се слушам.
Макар че винаги нелепите ми решения носят нещо свястно. Преди всичките ми решения бяха необмислени, спонтанни, но от както съм тук няма подобно нещо. Всичко се обмисля, прави се и се действа. Може би, защото завися само от себе си и ако не направя нещата, които имам да направя - няма кой да ми ги направи. Но това му е хубавото да живееш сам.
Преставам да търся любов.
Отказвам се да го правя.
Захващам се с по важни фактори на този етап, като образованието ми.
Щом казвам, че се отказвам, значи наистина ще го направя. Аз съм от момичетата, които не чакат нещата да се случат, а ги правят да се случат и когато поискам любов, ще я получа, но няма да е днес. Не мисля, че ще е и тази седмица, но кой знае. Напоследък нещата в живота ми се променят точно за някакви часове. Чувства, мисли и прочие.
Сега съм си наумила да се справя с всичко, и ще го направя, както аз умея и както аз си знам. Имам усещане за живота, да кажем просто, че съм късметлийка, и няма за какво да се оплача. Има причина миналото ми да е такова, има причина за всичко, но точно тук на това място с тези хора - аз съм късметлийка. Съдбата ми се усмихна най - накрая след толкова време и нямам намерение да губя тази усмивка, защото я заслужавам.
И сега мотивирам себе си да направя всичко, което никога преди не съм правила.
Любовта ще почака, открих щастие без нея, макар тя да заема една голяма част от мен, аз не мога да направя нищо по въпроса. Така ми е писано.
Наздраве за съдбата, наздраве за мое здраве и само напред, както обикновено. :*

Все още не мога да повярвам

Все още не мога да повярвам, че съм тук. Понякога го приемам, дори наричам това място 'вкъщи' или 'дом', и това наистина е моя дом сега. Не съм тук на ваканция, тук е живота ми вече. Но понякога когато остана сама и си кажа 2 думи на български или почна да мисля на български си казвам 'толкова ми е нереално', сякаш все още е май месец и чакам да видя какво ще ми поднесе съдбата, но не сега е септември, а аз вече навсякъде пиша нидерланския ми адрес. Купих си колело вчера, вложих пари в нещо различно от материали за чистене или храна. И вече притежавам нещо в тази държава. Боже! Толкова е странно.
Имахме леция тази седмица и всеки се представяше и всеки казваше какви са му целите и защо е тук, какво очаква от живота.. А аз казах, че е трябвало все нещо да уча и съм избрала това, което уча, а учителя ме попита защо не съм избрала икономика и аз му отговорих, че не съм добра по математика. Исках да кажа всъщност, че това е нещо, като моя мечта да уча, да пътувам, да съм тук, да изучавам различните държави и прочие, но всички преди мен го казаха, затова казах само това.

Enjoy life

Когато 2012 настъпи имах само едно желание - да замина, и то се сбъдна. Постигнах го. Но истината е, че преди това трябваше да се науча да се наслаждавам на живота, да грабвам моментите, които ми поднася и да не се тревожа за глупости. От днес още една цел да се науча да се наслаждавам на живота. Да се науча да го живея както трябва, а не като по програма, както правя принципно. От сега нататък животът ми няма да е - събуди се, яж и оцелей. От сега нататък ще се науча да се наслаждавам на всеки миг, който ми се поднася.
Ще се науча на всичко, на което до сега не се бях научила. 

Study start week

Началната ми седмица от университета... Какво да кажа за нея? Освен, че ще я запомня и дълги години ще я разказвам не знам точно какво да кажа. Ще се помни. За последните четири дена съм навъртяла пеша около 40 км.

Come with us they said.. It's gonna be fun they said. 

Да започнем от понеделник. От общежитието до университета разстоянието 2,2 км. Наложи ми се да ходя от общежитето до университета, от университета до общежитието, и после пак същата процедура. Като се има предвид, че тези 2,2 км съм ги взимала и за 4-те пъти за около 15 минути. Наистина е изморително и натоварващо краката, особено ако цял ден висиш прав, и обикаляш, като заблудена овца. Бях си направила косата, малко грим да приличам на човек за първия учебен ден, излязох духна ме вятъра 2 пъти точно и къдриците ми се разпаднаха. Преживях ги. Редих се 1 час на опашката за регистрация. Имахме представяне на лекторите и какво се очаква от нас и какво ще правим. И към 17 часа имах време да с тръгна да стигна до вкъщи и да се преоблека за около 10 минути и после пак да изляза, защото имаше концерт за първокурсниците, на който беше задължителн да се ходи. Тогава направих 2-рия си курс от още 2,2 км за 15 минути. Седях на концерта от 18 до 21 и нещо часа и си тръгнах, защото музиката не струваше, не разбирам нидерландски, краката не ме държаха, направих грешката да ходя с нови обувки, сами се досещайте тези  почти 9 км какво са приличинили на краката ми. От целия ден най - много ми хареса представянето и какво ще правя, и се спуках да се смея как танцуват нидерландците. Просто бяха нещо неповторимо.

Във вторник бяхме от по рано 9часа сутринта. Трябваше пак да подтичвам за да стигна на време. Бях точна, както обикновено, но добре че миналата вечер се бях приспала с упсарин и си чувствах малко краката. Имахме пак някакви обяснения и други неща, обяд и обиколка на града. Обиколката на града се състоеше в това да ми покажат местата, които вече съм видяла, защото съм в този град от около 3 седмици и няма как да не ги видя. Беше ми много интересно, както подразбирате. Или ми казваха от къде да си пазарувам. Сякаш за 3 седмици не съм разбрала и през цялото време съм седяла гладна...

А после можехме да си тръгнем за около 1 час и 30 минути, понеже беше към 15 и 30 часа, а трябваше да се върна в 16 и 45 за да продължим със задължителните 'забавления', пак още 2 км до общежитието, преобличане и оправяне за партито вечерта за около 15 минути и пак трябваше да излизам. Хванах автобус, но той спря на майната си от срещата ни в центъра и ми се наложи да взема около 1 км за 6-7 минути направо си спринтирах. Повече няма да взема този автобус, имахме вечеря, стигнах на време за нея, а после обикаляхме по пъбовете (pub). Имахме 5 пъба и 5-те в различни части на града, направо пак си беше тичай на ляво и на дясно, след 3-тия пъб половината холандци и германци се бяха изпонапили, холандките бяха с червени бузи и общо взето бяха, като невиждали алкохол и се кефеха, че еди какво си имало 15 % алкохол. Смях се доста, защото българите изтрезняваме с бира, а половината се отрязаха от 3 чаши...

И ги обикаляхме тези пъбове до 21 и 30, при което трябваше да ходим на парти, което беше задължително... Аз лично не си чувствах краката, повечето бяха пияни и просто си тръгнах, дори не дочаках да вляза на партито да видя какво е, не бях в настроение. Та си вървях по тесните пусти улички сама, нямаше жива душа, доста зловещо.

А пък за сряда имахме сървайвър. Нямам нищо против университета, добър е, но организацията му куца от всякъде, всичките са като едно стадо овце, само чакат да им се каже нещо и го правят и съответно чакат някой да им каже, че не е така и да го поправят. От 9 и 30 сутринта до около 13 часа играхме тъпи игри. Имаше да се качим на лодка и да гребат до шамандурата на езерото, като при нея да обърнат и да се върнат. Не се качих на лодката, но някой от групите, вместо да обърнат курса на лодката, обърнаха лодката и повечето се върнаха плуващи и миришещи на умряла риба, беше забавно гледайки го отстрани. После още идиотски игри, а след обяда дадоха на бъдитата ни, тези дето ни развеждаха и отговаряха за нас, един джи - пи -ес и понеже са леко малоумни сбъркаха посоката около 3-4 пъти накрая просто седях на едно място и ги чаках да си кажат 'о, не е тази посока, другата е' и когато решаха коя е, и аз тръгвах. И така около час и нещо. Беше изключително забавно.

После дойде време за оцеляване. Трябваше да се катерим по някакви съоръжения, да вървим по въжета над реки, и да минаваме по въже през кал за да стигнем до лагера, където бяхме. Нагазих в лайната до колена и не беше приятно. След като се прибрах си изхвърлих обувките, защото не ставаха за нищо. В буквалния смисъл.

А днес имахме презентация, нашата страна беше Гърция и като гръцка храна представихме тадзики и сирене фета, и половин час обяснявах на простите германки, че всъщност това е българска храна, като тадзикито е снежанка, а сиренето фета е българско саламурено сирене, но те продължаваха да ми твърдят, че пишело, че е гръцко, което означавало че било гръцко. Направо ми идваше да я бия едната с подноса, на който бяха наредени нещата. Изключително иначе нтелигентни ми се водят, не знаят къде е България, и са супер зле с географията.

Тази седмица ще я запомня, от една страна имаше забавни неща, от друга не чак толкова, организацията им беше скапана, и просто няма как да ме задължават да ходя по партита, при положение, че не си чувствам краката. Още ме болят краката, мисля да си взема колело скоро време надявам се до края на модула ми с тези хора да не пребия някой. Принципно не бия никого, но тези са толкова малоумни... Просто са нещо страшно. Половината са по - големи от мен и уж имат житейски опит, глупости! 10 годишния ми братовчед е с по голяма обща култура от тези хора и с повече мозъчни клетки. Ама какво да се прави.

Всяка нощ е друга история

Мина точно една седмица, от както пристигнах тук.
Прословутата Холандия. Държавата на легалните наркотици и проституция. За повечето това явно е някакъв блян, но след като се сблъсках от по - близо с холандското общество или по скоро с обществото, в града, в който съм. Ами какво да кажа, допада ми да живея тук, харесва ми да живея на това място. Холандците са ми странни, всички се возят на едни грозни колела, които нямат нищо общо с българските. Ядът гадна храна, аз да си кажа последните дни го карам на неща, които знам какви са, като банани и прясно мляко. Мъка ми е, че имат точно в този град около 5-6 огромни супермаркета и във всеки има по 3-4 щанда всякакви телета, копита и прочие, смлени и направени на наденици, и други подобни месища, но нямат един щанд с риба или ако имат тя не ми изглежда вкусна (да не говорим, че повече пушена сьомга няма да си взема)... Също така тези хора имат само полу готови храни и панират всичко, видях панирани спагети днес. Иска ми се вместо гадния йогурт да имаше кисело мляко, но поне прясно има в големи количества.
Като цяло нали знаете какво е анархия в Обединетото Кралство? Да откажеш чай. Тук в този град е нещо подобно с това да не караш колело. Колоездачите, ако могат през теб ще минат, трябва да гледаш къде ходиш и къде пресичаш, като луди са. Кучетата си серат по тревата, не знам защо си мислех, че стопаните им чистят след тях - голяма заблуда. Гълъбите не се плашат от хората и са едни охранени и тлъсти, чак не могат да летят. Не знам с какво ги хранят, ама със сигурност не е жито!
Общежитието ми беше празно до преди няколко дена, когато се изсипа цял автобус с китайчета  и цяла планина от оризоварки. Издават такива звуци и не знам така ли си говорят или си крещят или се замерят с тигани, че имам чувството, че съм попаднала на стоков базар Илиянци в София... :D
А забележете аз съм на 3-тия етаж, а те на 1-вия.
На моята етаж до скоро нямаше жива душа, открих 2 покривни тераси и засега само аз знам за тях, после може и някой друг да ги открие. Сега на моя етаж има един германец, изглежда по нормален за разлика от швабата на долния етаж, който се напива от едно кенче бира... Българите изтрезняват с бира.
Стаята ми е над входа и общо взето тук съм, като на наблюдателна кула. Прозореца ми седи отворен и само да чуя тракане на ключове и веднага съм се лепнала да видя кой е долу. Онзи ден швабата и двамата му съквартиранти (високото китайче и захарчето) се прибраха с три холандки.
Пълен клюкарник е просто... Трябва да ми сменят стаята.
Все още нямам съквартирантки, дано да са свестни. Почвам да се престрашавам да им опитвам от храната, има попадения и загуби, както се казва. Реших днес да си взема шоколадово прясно мляко, никога не правете тази грешка. Не знам какво е, но има ужасен вкус, а би трябвало да е шоколадово... Не си купувайте газирана вода, прецаках се, като мислех, че е минерална, водата им има вкус на застояло, та газираната вода има вкус на разтворен упсарин, само дето не знам какво минава от нея.
Тук в града, в който съм има канали, като във Венеция, може би са една идея по чисти от венецианските, и в най - голямата жега се къпеха вътре... А от каналите се носи една миризма. Потресена бях.
Има всякакви индивиди и хора. На всички по прозорците им нещата са им по 2 - 2 вази, 2 саксии с еднакви цветя, 2 статуетки, 2 рамки... Всичко направо да се побъркаш. На моя прозорец няма едно с едно еднакви неща. Сигурно се побъркват хаха.

Скоро започва годината, от другия понеделник. Дано само китайчетата да не са в моята група, че с това чин чан чун мун направо ви казвам ми идва да ги замерям с нещо от 3-тия етаж.
Приятна седмица!

Мястото на което откриваш себе си

Най - накрая пристигнах. Всъщност пристигнах рано сутринта и вместо да сляза на Амстердам слязох в Утрихт, че от там тръгват почти всички влакове, да но беше 1 и нещо през нощта след 2 дена дълго пътуване. Не съжалявам, че избрах да пътувам с автобус краката ми бяха станали на понички, но като поспах известно време се оправиха. Запознах се с едно момче, кеото също е студент тук, но втора година и с него си отвисяхме на гарата до 6 часа и нещо. Беше забавно. Казваше ми от къде да си пазарувам, къде нещата са добри и всичко, което трябва да знам.
Общо взето макар да ми се спеше и да ме болеше всичко, се чувствах добре. И сега се чувствам добре, малко заспала, но добре.
Пристигнах в града, в който съм с влак и точно този ден бяха решили, че влака без прекачване, ще има прекачване. И аз давай мъкни 2 куфара, 1 сак и раницата, чантата си я натъпках в раницата. Беше нещо страшно. Нямаше човек, който да не беше ударен от куфара ми. Направо единствените думи, които повтарях бяха 'Извинете', 'Много съжалявам' и 'Добре ли сте?'. Докато разправях това на най - добрата ми приятелка, тя леко си умря от смях.
Пътуването с автобуса не беше зле, сърбите са супер груб народ, направо повече никога няма да сляза на бензиностанция в Сърбия. Видях нощна Виена - красота. Сдобих се с голям буркан от 880 мл шоколад Нутела в Германия за безпари. Германците имат много яки магазини.
И като цяло харесва ми тук, макар че съм сама в общежитието, аз съм първата пристигнала. Утре ще разгледам града, вече си подредих нещата.

Мисля, че тук ще ми хареса.

Имам мечти за сбъдване

Много мечти. Цял гардероб със стотина рафтчета, на които има милиони мечти. Които са си само мой. И да искам няма как да ги раздам, защото всеки мечтае за различни неща.
Стегнах си багажа. Беше сложен и дълъг процес, но мисля, че вече съм готова. Един гигантски куфар, един по - малък, раница с няколко книги и един лаптоп, един сак с ръчен багаж и малка дамска чанта с документите ми. Тааа... готова съм.
Оставям всички проблеми тук. Всъщност оставям всичко тук в този град прашасал от несбъднати мечти. Хващам си шапката, не нямам такава, да кажем хващам си шлифера и отивам да видя къде зимуват раците (наистина ще е зимуване, тук е 36 градуса, там някъде към 15). Но нямам нищо против.
Обсъждах багажа си с най - добрия ми приятел и нямаше как да не се засмея или да не споделя разговора ни:

Аз: Готова съм с багажа. Два куфара, една раница, един сак .
Той: Не знам как ще носиш всичко това.
Аз: Тук идва и забавната част - и аз не знам! Споко ще го занеса мога да взема да заслабна даже хаха.
Той: Току виж срещнеш някой красив чужденец, който да ти помогне с багажа и да започне един романс.
Аз: Предпочитам само да ми носи багажа.
Той: Хаха и да ти го остави до вратата и ти да му речеш "Данке, майна" да влезеш и да затвориш вратата.

И да ви кажа няма да се очудя от себе си, ако го направя.
Защото съм такава непредсказуема. И точно това обичам в себе си. Базикам се няма да ви говоря какво обичам в себе си.
Главно имам мечти за сбъдване и отивам да ги сбъдна. Както се казва да превзема света. Не че имам подобни планове.
Но самата мисъл ме кара да бъда щастлива. Би трябвало да ми е тъжно, че разкарах толкова хора от живота ми, които смятах за приятели. Е, в крайна сметка до мен останаха хората, които са до мен. Останах с причина да искам да се връщам в България, която е два скъпи за мен човека, макар никога да не сме делили един град, това не ни е спирало да бъдем приятели. Имам причина да пътувам за да виждам една от най - добрите ми приятелки, която учи също извън България. Имам причина и да се развия на мястото, на което отивам за да мога да покажа всичко на другата ми най - добра приятелка, която смята да ме последва.
Имам солидни причини да преживея годината. И съм щастлива. За пръв път от толкова време наистина съм щастлива. Мислех си, че ще оставя някакъв шанс на хората, които напуснаха живота ми, но мисля, че този шанс отдавна излетя. В понеделник, когато се кача на автобуса ще забравя всичко лошо и тях и ще продължа все едно никога не са били.
Повярвайте ми, аз мога!
Ще си пия кафето и ще си живея живота.

Винаги можеш да получиш това, което искаш

Винаги можеш да получиш това, което искаш, стига да го искаш достатъчно силно.

Почти винаги получавам нещата, които искам и които са свързани предимно с мен. Намислям си нещо и работя упорито да го получа. Минават месеци, може години, но получавам това, което искам и знам, че съм си го заслужила. Преди 12 месеца бях изключетелно ядосана и постнах една картинка 'Още 12 шибани месеца и се махаш', беше някъде края на Август. Сега почти 12 месеца по - късно мечтата ми се сбъдна. И всички могат да вървят по - дяволите. Колко ми улекна, след като го казах.
Днес опаковах багажа си, е поне част от него, имам още неща да напъхам, но куфара ми се пръска по шевовете, ако го отворя няма да мога да го затворя, как ще го нося и аз не знам ще го търкалям. Мечтая за европейски пътища, нали се носят слухове, че са равни?
Знам, че времената за мечтателите са трудни, но трябва да се борят за мечтите си. Ако желаят нещо нищо не бива да ги спира пред целта им. Просто никога не бива да се отказват, не бива. Ако се откажат няма какво да спечелят, а ако продължат да се трудят може и да спечелят нещо.
Кой знае? Всичко е толкова временно. Света е временен, хората са временни, аз съм временна. И пак всичко опира до време.. и пари.
Не си представям да прекарам още една година в България. Не си представям и още един месец, има хора, които ще ми липсват, а за други ще съм благодарна, ако не ги срещна през остатъка на живота ми.
Впускам се в този водовъртеж. Нови места, нови хора, нов манталитет, ново обкръжение, нов гардероб, нови мечти и приоритети. Всичко ново, само аз съм стара, но се впускам в преоткриване на себе си и сбъдване на мечтите ми.
Ще е трудно, но не съм от хората, които се отказват лесно. Самия старт на това пътешествие е такъв, мечтаех за него от изключително много време и се надявах да се махна и когато ми се подаде възможност я грабнах с всички сили и не смятам да я пусна.

А на останалите мога да кажа само едно не се отказвайте от нищо, което значи нещо за вас, дори за другите да е маловажно или да ви смятат за луди заради желанията ви, просто се борете и преоткривайте себе си.

 Поздрав :)

Бъдещето ми ме очаква

Пиша този пост от новото ми съкровище. Тъй, като бъдещето ми ме очаква се наложи да се разделя с настолния ми компютър и да го заменя с нещо по - лесно преносимо и според мен по - пракрасно. Най - накрая и аз се сдобих с лаптоп, моя подвижен дневник. Вече не се налага да тичам до нас да си записвам разни мисли или да търся лист и химикалка за да не си забравя мисълта.
Остават ми още 16 дена на българска земя. Все още не съм си купила билет, но датата за заминаването ми е определена от преди месец. И да ви кажа вече нямам търпение да се м ахна от тук. Сигурно съм ви го казвала безброй пъти, но този път е различно. Махам се. То се е видяло, че нищо вече няма да е същото. В крайна сметка очаквах повече внимание, мислех си, че на някого му е пукало за мен. В каква жестока заблуда съм била. Още по - добре.
Почвам от нулата, както отдавна исках, но някак оковите на града ми пречеха. Сега вече е различно, никой не ме познава, аз не познавам никого. Последните няколко седмици съм се разкихала без видими причини, мисля, че просто съм развила алергия към мястото, на което живея.
От толкова глупости забравих да честитя 1 година на блога ми. Преди една година станах Мистери, Мистериозната писателка, която търси нещо, което все още не е успяла да открие.
Надявам се след 16 дена да открия поне част от това, което търся вече повече от 2 години.
Не очаквам нищо розово в общии линии, но съм на мнение, че навсякъде е по - добре от тук. Където и да съм ще ми е много по - добре.
Подготвила съм си домашното. Написала съм си адресите на всички полезни неща за града, в който отивам. Всички близки магазини, банки, градски транспорт до общежитието, в което ще съм. Надявам се интернационалния туризъм да ми хареса и разбира се да се разбирам с него.
Събрала съм си багажа. Е почти, малко ми остана. Куфара ми ме чака да го натъпча с всевъзможни неща. Проблема идва в носенето, но жива не жива ще си го замъкна. Нямам намерение да се връщам в България поне следващата половин година, мисля си дори за повече.
И без това повечето хора, на които държах дори няма да забележат, че ме няма.
Засега не ми останаха много неща за купуване, които мисля да взема за там. Трябва да си прибера паспорта от районното и да си купя билета. Малко повече от 2 седмици.
Вече не ме е страх. Няма от какво да ме е страх. Ако не рискувам няма да спечеля, и точно това правя рискувам за да спечеля, защото знам, че мога.

 Ще го направя. 

Аз съм мечтателка и пътешественичка.

 Приключението ми е в кръвта! 

Безсмислено

На този етап всичко ми се вижда толкова безсмислено. Всичко, което градях се разпадна, като кула от карти. Какво стана с всички дългогодишни приятелства и приятелствата, които градях. Нима всичко беше просто за позата.
Писна ми да ми пука за хора, на които не им пука за мен. Писна ми винаги така да става.
Ако напълно изчезна от живота им и спра да ги търся дори няма да забележат.
От 'всичките' приятели, които имах, колко са сега там за мен? Колко? Защото аз не ги виждам. Безсмислено е да си правя труда за хора, на които просто не им дреме. А принципно аз съм тази, на която не й дреме!
Не знам там където ще отида дали ще е по добре от тук. Най - вероятно и там на никой няма да му пука за мен, но поне ще знам, че е така. А не, като тук. Всички се пишат толкова приятели, че чак им вярвам.
Безсмислено и жалко.
Повече няма да се занимавам.

Мечти

Малко късно е. Винаги по това време на денонощието мисля за животът и колко кратък е той. Животът е един миг, буквално. Днес си тук, утре си някъде другаде. Толкова непредсказуем миг. Все още търся смисъла на всичко. Казват, че живота ти е смислен, когато имаш кого да обичаш.
Не може да се каже, че дори търся някого. Искам той да ме открие. Някой зашеметяващ непознат. Който и да е той. Просто искам нещо различно от досегашния ми опит, но ме е страх. Страх ме е да не се озова в поредния омагьосан кръг с поредния идиот. Или да се окажа утешителната награда, на някой, който е откраднал сърцето ми.
Странно. Дори вече не знам дали имам сърце. Дори не е ясно дали ще има какво да открадне.
Чета книги, гледам филми, наблюдавам хора по улицата. Правят любовта да изглежда толкова лесна.
Толкова достижима.
Но в действителност не е така. Поне не е за мен.
При мен дори любов няма.
Вчера гледах Blue Lagoon: The awakening (2012) и се размечтах. Размечтах се, защото такава любов се случва само по филмите, в книги, на приятелите ми... А на мен ми се падат трагичните романси без бъдеще. Те наистина нямат бъдеще.
Не искам перфектен романс. Искам любов. Искам на някой да му пука за мен, когато на мен ми пука за него. Искам някой, който ще се бори за мен.
Искам любов, която ме обърква, която ме кара по цял ден да мисля за него. Искам страст и приключение, може би и малко опасност. Някой, който би ме чакал под дъжда и би му се радвал толкова, колкото и аз му се радвам.
И ми се иска да намеря всичко, което не търся, но се надявам да открия. Като гърнето с жълтици на края на дъгата, знаеш че може би е там, но никога не тръгваш да го търсиш.
Стана доста късно нали? В повече ми дойде жегата и романтичните книги...

Blue Lagoon  : The awakening (2012)

Perfectly

Вече мога да се радвам на воля.

Таксата за университета ми е платена и няма връщане назад.

Продължавам напред, предизвиквам се да продължа, като се изритвам на 2 168 километра.

Може да се каже, че съм леко разочарована от околните. От някои роднини, от някои приятели...

Разбирам как не съм им нужна, а се смятах за полезен човек. 

Но какво да се направи. Какво да кажа за част от роднините ми. Те са, като телефон който чакам да звънне, но никога не звъни. Нито на рождения ми ден, нито на бала ми, нито на завършването ми, нито на дипломирането ми... По Коледа сигурно ще ми се обадят за поредната пачка 'ние сме добри роднини и на нас много ни пука за теб'..

Ама разбира се! Колко съм глупава! Как можах да пропусна тази част...

Е, да аз не съм на пиедестал, но някак не им се иска да ме губят. Ценна стока съм, отгледана, пораснала, зряла, отговорна с акъл. Как биха пропуснали да се похвалят с мен, макар да не са направили нищо през всички тези 18 години за изграждането на личността, която съм. 

Колко тъжно обаче.. Аз по Коледа няма да съм тук. И без това ми писна от банални празници, през които трябва да се правим, че се понасяме. 

Отдавна не се преструвам, че понасям който и да било.

Аз съм това, което съм и съм постигнала всичко сама!

Защото не слушам никого. Не се съобразявам с никого.

Вярно е, че е по - лесно да си тръгнеш. А аз принципно избирам трудните пътища, невъзможните. Но този път няма да си усложнявам живота.

Реших проблема.

Еднопосочен билет.

Почвам нов живот.

Всичко от нулата.

Мечтата ми се сбъдна, най - накрая се махам от цялата тази яма с лайна. Сигурно ви се струвам брутална. Повечето хора не могат да ме разберат как така захвърлям всичко. Или как отивам някъде, където не познавам никого, никога не съм стъпвала там и прочие..

Но какво има да разбират?

Мечтая за това от цяла вечност. Чакам го последните 3 години...

Оправила съм си багажа. Купила съм си всичко, което ми е нужно. Голям здрав куфар, който да побере целия ми живот. Прибрала съм си вещите из разни несесерчета подредени на рафт в гардероба ми и само чакам да наближи датата на заминаването ми. Тогава всичко ще се набута в големия куфар, ще се подреди прилежно целия ми живот и ще мога да замина спокойна.

Доста неща изхвърлих от живота си. Но смятам, че трябва да си седят в миналото, точно там където им е мястото. 

Summer time

Лятно време. Лято. 34 градуса по целзи. С една дума ЖЕГА.
Беше ми забавно. Разбира се всеки път от играчка става плачка. Нали така ми повтаряха, докато бях малка и после ми казваха 'нали ти казахме' докато плачех, че съм си издрала колената или че съм си ожулила брадичката. После тихо подсмърчах докато ми промиваха раните с кислородна вода. Е, беше си забавно.
В събота цял ден се изживявах, като дете. Вместо да поливам градината поливах роднините. Да пораснат големи и да вземат да цъфнат, но пък както винаги се случва всеки иска да притежава последната дума. Върху мен бяха изсипани 2 кофи с вода, но аз продължих да ги мокря с маркуча. Беше забавно и разхлаждащо.
А пък в неделя се пребих. Паднах си на главата, като част от удара ми го пое рамото, от едно съоръжение за йога. Чу се едно глухо туп върху твърдия цимент. За момент си помислих, че главата ми кънти на кухо, и точно за това не ме е заболяло, но след като осъзнах какво е станало почна и да ме боли. Чудех да се да рева ли да се смея ли, не след дълго почнах да правя и двете. Изправих се бавно, защото главата ми пулсираше.
Сега съм с лилаво око, нищо че не се ударих там имам чувството, че синката се мести. Подутината си седи, като цицина, а рамото ми е зеленикаво - лилаво.
Мисля, че повече няма да повторя да се кача на това нещо. Освен ако не искам да си докарам същия цвят и на другото око, който между другото е много приятен. Казаха, че ми отива. Ха-ха
Вече остана съвсем малко време до заминаването ми. Искаше ми се глупостите да свършат, но излизат нови и нови.
В града, в който ще съм в момента е 18 градуса. Звучи ми, като рай. Вече искам да съм там. След 37 дена ще съм. Само толкова малко.
Напоследък доста хора си показаха истинската самоличност, и това ме кара да искам да се махна още по - бързо. Хора, за които вярвах, че ще са винаги до мен ме зачитат, само когато искат нещо. Или пък изобщо не ме зачитат. Вече и не се ядосвам. Не ми и пука. Знам, че няма такова понятие, като завинаги.
Не съм дете. Макар че щеше да е по добре да съм.
Нека лятото да продължи.
Доволна съм от живота.
Така е писано.
  

Живот в България

Днес бях на интервю за работа. В известен супермаркет в София (няма да казвам имена). Условията, които ми предлагат бяха - 6 работни дни по 8 часова смяна/ 8 и половина, като 1 седмица съм сутрин, 1 съм след обед. Първа смяна е от 6 часа до 14 и 30, а втора е от 14 часа до 21 и 30/22.
До тук добре, нямам против да работя. Обаче за малко да се изсмея, когато чух, че имам само 1 почивка от 30 минути, която трябва да си разделям на по 10 минути, за да не затруднявам колегите. Да съм я разделяла на по 2/3 пъти. Та това е смешно. Нормален човек за 10 минути реално погледнато нито може да си почине, нито да яде, нито нищо. Трябва да съм супермен за да направя всичко това за 10 минути.
В обявата пишеше, че заплащането е едно. Там ми казаха друго, съответно по ниско, и за това нямах нищо против, нали са пари сега, но след като ми заявиха, че се плащат на следващия месец. Демек аз ще работя 2 месеца, за да си получа парите за 1-ния, и ако реша да напусна за втория няма да ми платят, с което ще си спестят пари.
Дадоха ми кординати и ми казаха, че ще ми се обадят.
Е, преди малко ми се обадиха, одобрена съм, да съм отишла еди-кога-си да си дам документите и в същия ден да почна втора смяна.
Жената, с която разговарях беше много любезна, попитах я къде ще работя (в кой магазин) и тя ми заяви, че това се определя след подписването на договора.
Е, аз идиот ли съм?! Ще ме пратят в Тутракан да работя, ще ставам в 3 часа през нощта за да стигна.
След като продължи да заеква на въпросите ми отказах на работата, звучеше изключително изненадано, дори млъкна. Пожелах й приятен ден и затворих.
Предположенията ми за този супермаркет се потвърдиха, особено след като прочетох мнения от бивши служители как не им плащали, удържали им от парите и не ги оставяли да си починат и за 10 минути.
Е нямам думи просто.
Имам желание да работя, но нямам желание да ме тъпчат и прочие и прочие... Това е да си гражданин на скъпата България.
Пълна трагедия!

No reason to stay is a good reason to go.

Пиша тук. Нечувани слова. Безсмислени неща. Просто ей така.
Да нямаш причина да останеш е добра причина да си тръгнеш.
И това ще направя.
Само още 70 дена.
Ще си тръгна.
Време ми е.
Не издържам повече.
Задушавам се.
Полудявам.
Мисля, че съм болна.
Чувствам, че на никого не съм нужна. Всички си прекарват толкова добре без мен, дори не ме включват в плановете си. После само ми разказват как са си прекарали какво било. Търсят ме само когато им трябва нещо. Ето още една причина да замина.
Нараняват самолюбието ми.
Пренебрегват ме.
Живеят живота си. Имат си гаджета, които малко или много са се превърнали в техен живот.
А аз? Аз съм вечно сама.
Не, че ми е зле, но никога няма да разберат на мен какво ми е. От както ги знам не са оставали без гаджета дори за месец. Винаги има някой около тях. Около мен няма. Не обичам да има, камоли за дълго. Пък винаги става така, че тези, в които аз съм влюбена се оказват кретени. А тези, които харесват мен - аз не ги харесвам. И да, очертава се един доста скучен любовен живот.
И като стане дума за любов... Е, все обвързаните знаят. Какво знаят? Знаят ли на мен какво ми е било? Какво ми е? Или какво ще ми бъде? Не!
Знаят една кръгла нула.
За всеки влак си има пътници - казват те. Получавам пришки от този израз! Мразя го!
Някъде там е човека за мен, бля - бля - бля - бля - бля...
Да не ми говорят за любов, защото не разбират.
Не разбират мен.
Моята така сложно изградена личност.
Не знаят какво ми е.
Защо ли се чувствам, като загубен човек в пустинята? Търсещ вода. Но все попадам на пресъхнали локви... Винаги.

Самотната жена и котките

Често се замислям за бъдещето ми.
За сюжета "самотната жена с многото котки". И често се сещам, че този сюжет ми подхожда.
Не откривам това, което търся у хората. Може би ще го намеря в котките? Е, надали ще ми дадат същата топлина, която може да ми предложи едно мъжко тяло, но вечер ще ми се свиват в краката. Дали обаче това е достатъчно задоволително?
Аз, в ролята ми на самотната жена, и котките - в ролята на всичко това, което не съм открила в околните. Смешно звучи.
Може би полудявам. Луда ли съм? Или просто това да съм сама ми влияе много зле.
Е, поне знам, че няма по луд човек от мен.
Нещо ми става. И е сериозно.
Тотално откачам.
Да си купя ли котка?!

Мина и замина

Вече се чувствам добре, така че мога да почна да разказвам.
Как мина бала ли?
Ами мога да кажа, че всичко беше 100 пъти по - добро от това, което си представях.
Имаше я несигурността, объркването и чуденето.
В началото когато всички се струпаха пред училището се чувствах доста неловко. Но с продължението на вечерта се почувствах някак на място. Може би и алкохола помогна за това, но ми стана добре. Чувствах се свободна.
Но да слезеш пред хотела от лъскава кола, хората да те гледат, да се изкачиш по стълбите с високи вдигната глава. Малко се чувствах, като на червения килим, като изключим факта, че не бях толкова лъскава.
До последно не станах в хотела да танцувам, но пуснаха моята песен It's my life на Jon Bon Jovi и нямаше как да не стана. Нямаше как да не викам с цяло гърло. Просто усещането беше прекрасно.
Издържах 8 часа на 14 сантиметрови обувки и дори, като леко си подпиинах си ходех в права линия.
Моето пиянство се очерта с това да ходя да прегръщам съученичките и съучениците. Но поне не бях единствената. :D
Разбира се имаше и произшествия. След като най - накрая си свалих роклята, и си облякох по удобни дрехи, и отидохме в дискотеката - си смазах палеца на крака, като го ударих в ръба на стъклените стълби, а той беше остър. Около дискотеката имаше две аптеки и двете не работеха.
Защото разбира се имам късмет.
Но след като продължих с купона това вече не ми правеше впечатление. Към 1 часа най - накрая си събух обувките, защото краката ми бяха почнали да треперят. И от там нататък повече не ги обух.
Най - изненадващо за всички беше, че станах да танцувам. Не ме бяха виждали в тази ми светлина и учудването им ми беше много забавно.
И както обикновено по някое време от денонощието между мен и съня нямаше пречки, защото заспах на сепарето :D
Но пък беше забавно. После се прибрах боса в нас.
Вчера не си чувствах краката, и имам мускулна треска, но нали трябва да се запомни с нещо този бал?
Мога да кажа, че не се навиках достатъчно, не се натанцувах и не се напих достатъчно.
Беше размазвация, но не достатъчна.
Бих повторила всичко пак.

На 90 дневно разстояние

Последните 3 години се будех с едни и същи мисли, които гласяха 'Искам да се махна от тук!', 'Писна ми да живея тук!', 'Трябва да замина!', 'Не издържам повече!', 'Хайде още малко остана!' и прочие. 

Днес почти 3 години по - късно се будя с мисълта още 90 дни и се махаш. Днес, след толкова много време ми идва да заплача от щастие. Най - накрая открих своя път и нямам търпение да тръгна по него. Страх ме е, защото е нещо ново, но също така нямам търпение да се преборя с всичко, което ми се изпречи на пътя. Имах една мечта, която е на 90 дни разстояние от мен. Толкова близо, почти мога да я докосна. И вече нямам търпение.

Животът ми тук отдавна няма смисъл. Живеех за този миг, в който ще се махна и ще започна нов живот другаде. Няма нищо, което да ме задържи вече. С всяка секунда, която оставам тук разбирам как няма смисъл да го правя, хората ме разочароват, предават, видяла съм всичко, което могат да покажат. Станали са ми толкова предвидими, че чак е болезнено. От толкова време искам да избягам. Честно казано нямаше значение къде, защото просто исках да си тръгна. От този град, от тези хора, от всичко. И сега си тръгвам, но не бягам. Научих се да се изправям пред проблемите. И съм щастлива.

Започвам нов живот.

Това е важното.

Тук няма какво да ме задържи.
Никога не е имало.

Аристократично погледнато

Надменна или знаеща какво иска от живота.
Казват ми, че съм надменна, че гледам надуто, злобно. През годините чух толкова неща за себе си, че вече не знам на какво да вярвам. Факт е, че никой не смее нищо да ми каже, но това е защото се славя със спокойно - буйния си характер. Ще попитате какъв е този характер ли? Ами мога да седя с месеци без да издавам и грам емоция, докато някой не ме засегне. Тогава се обажда бруталния ми сарказъм и прави всичко на пух и прах.
Славя се с това, че не мога да си мълча. Ако нещо изглежда нередно в моите очи и ме засяга, то определено по някое време ще се обадя. И тогава ще стане страшно.
Казват ми, че съм жена със стил.
И не го отричам.
Такава съм. 
Надменността в мен понякога се показва. По аристократски имам гордост и предразсъдъци, но на къде без тях. Емоциите за мен са лично нещо, което рядко разкривам пред света. Но пък за това често слушам репликата 'ти си най - безчувствения човек, който познавам'.
Любимата ми тема за размисъл съм аз. Но това разбира се не се обсъжда с останалите.
Самовлюбена съм. Изключително много.
Може би заради това другите не ме обичат. ха-ха
Умея да се шегувам със себе си, така другите няма какво да кажат за мен.
И в дни, като този пия вино, кръстосала съм крака, придавам си един изключително интелигентен вид, докато пиша това и гледам сериозно.
Усмихвам се, доволно, като жена, която знае какво иска от живота, и как да го постигне. Като жена, която знае как да нарани хората, които са я наранили. Като жена, която повече мисли, от колкото да говори.
И, да, това съм аз.
Самовлюбен вариант.
Надменна? Не. По скоро достатъчно опитала от живота.
Здраво стъпила на земята.

Още почти малко

Година по - късно от създаването на блога ми аз съм нов човек. Не напълно, но може да се каже, че достатъчно пораснах през изминалата една година. И в добрия и в лошия смисъл.
Обичам годишнините, както повечето ми роднини, явно по това си приличаме. Но моите годишнини не означат нищо за останалите. 2 години от както не съм се влюбвала, 1 година от както създадох блога, 3 години от както пиша, 3 години от както гледам корейски сериали... Тези годишнини значат нещо, но само за мен.
И няма проблем.
Понякога не е нужно никой да ме разбира.
Успях да завърша училище, но това не е края, имам пред себе си да извървя около 6 важни крачки, които са ми жизнено необходими за да довърша сбъдването на мечтата си.
- да си взема едната матура;
- да си взема другата  матура;
- да си взема изпита за чужд език;
- да си взема защитата;
- да си взема държавния изпит;
- и другия държавен изпит.
Просто трябва да вървя внимателно.
Изпращането ми мина и беше прекрасно. Осъзнах, че завършвам едва когато започнах да крещим от 1 до 12.
Странна практика, но не мога да кажа, че е лоша. Чувството, че си на крачка от мечтите си е великолепно.
И в този момент знам, че никой няма да ме спре да направя това, което искам.
Няма какво да ме задържа повече. След 1 месец съм напълно свободна да правя каквото си искам с живота.
Няма училище, няма задължения. Пълнолетна съм, завършила (почти), свободна съм.
Най - важното е, че сърцето ми е свободно. Но няма проблем, защото съм влюбена в живота.
И нямам търпение моя да започне.
Да се отдам на нощен живот...
Или да потърся спокойствие в планината.
Вече няма кой какво да ми казва да правя.
Държа живота си с две ръце и няма да го пусна.
Още почти малко, само толкова.
И щастието ми ще е пълно.

Искам си бездействието... Искам си го!

Аз: Искам да е лято и да ходя на почивка някъде да бездействам по цял ден...да ходя по плажа... да ходя на планина... да е едно хубаво, готино, приятно, уютно...да не ми се налага да мисля за нищо и целия свят да е зад гърба ми!
Най - добрия ми приятел: На мен ми омръзна от ваканции, не се чувствам добре :D Бездействието ми е неприятно :D
Аз: Зависи какво бездействие имаш предвид. Моето е приятно ;д
Той: Чисто и просто бездействие хахаха. Мързел тотален :D
Аз: Мне. Да бездействам пътувайки...Да си хвана багажа и да изляза от нас, да си изключа телефона...И да се впусна в някакво пътешествие.
Той: Мисля да направя тва нещо това лято :D Голям ми е мерак :D
Аз : Аз го направих миналото...да ме хване липсата..

Изморена съм. Вечер си лягам и дори нямам време да си мечтая за бъдещето, за нещата, които най - силно искам, защото след 10 минути съм труп.. Знам, че не е хубаво да се шегувам с това, но само да помириша възглавницата и заспивам. Във всеки сън, който сънувам винаги правя нещо.. Или гоня крайни срокове, или закъснявам за изпити, или тичам за да хвана нещо.. Да не говоря, че сънувах как се пребивам с едни високи обувки..
Една дума - СТРЕС!
Имам да уча, да пиша хиляди теми, да си блъскам главата с няколко учебника, защото не вдявам.. Да уча, да уча, да уча и пак да уча.. Отделно си имам и други грижи, които не са особено приятни. Обикновен човек ще се депресира, аз гледам нещата с насмешка. Защото понякога живота ти се подиграва, но ти не правиш нищо.. Просто седя, усмихвам се и продължавам.. Както винаги съм правила, както ще продължавам да правя..
Но наистина си мечтая да си лежа на скалите да слушам вълните как се разбиват в тях.. Слънцето да ме пече, заслепяващо, толкова високо и недостижимо, да ме гали с лъчите си... А аз просто да съм в душевен мир със себе си.
Или да лежа на някоя полянка в гората, под дебелата сянка на някое дърво.. А слънцето пак да пече.
Но сега небето е сиво, слънцето отдавна е забравило за мен, а аз си седя в нас, уча... И се моля това време да мине по - бързо. Навън е зима, сезона, който принципно обожавам, но сега не чак толкова.. Мечтая да е лято, а това преди не се е случвало.
В сърцето ми е вечна зима.
Но понякога ми се иска да е лято... Да е топло.
Да, понякога ми се иска...