How to deal with your life... when It's falling apart...

Или по точно как аз не живея за днес, аз живея за бъдещето, нося камък на шията си и се правя на силна, когато всичко което искам е да бъда слаба поне за ден.
Не съм сигурна как изобщо всяка вечер стигам до момента, в който почва да ми пука и спира да ми се живее. Искам да мога да спра времето поне за малко, чувствам се толкова безполезна, а реално правя нещо с живота си.
Уча.
И това е всичко, което мога да правя в момента. След това ще работя и ще мога да ходя на приключения, да си купувам каквото искам и да не се чувствам зле, че някой ме подпомага финансово, но защо ми е толкова зле, че някой го прави? Има една приказка "поискай и ще ти се даде"... е аз не мога. Чувствам зле когато ми се налага, една буца се образува в гърлото ми, сякаш съм най - безполезното мекотело на този свят, чувствам се сякаш скачам милион пъти върху гордостта и вярванията си. Не може само аз да съм толкова болна?
От друга страна не знам колко страни имам, от една страна съм страсна и готова света да преобърна, но спирам тази моя страна, защото на тази страна от мен й трябват пари за да направи нещо. От друга страна съм тайнствената писателка, която наблюдава хората и после разсъждава над това, което е видяла. От трета страна се опитвам да бъда перфектна, като старателно планирам бъдещето си. И да се върнем на първата моя страна, за да спестявам пари, които намирам за толкова живото спасяващи и важни (не мога да повярвам, че това се е превърнало в такава голяма част от живота ми) правя какви ли не сметки как да спестявам, научих се да бъда достатъчно добра в много области за да не давам пари, примерно за грим, коса, маникюр, педикюр, готвене, пране, гладене... и за каквото се сетите, че може да си го спестите и сами да си го направите - е аз вече го правя.
Понякога не мога да повярвам какви неща ме изяждат отвътре. Не искам нищо друго освен да получа възможност да работя нещо, което ми харесва и където ми позволяват да покажа какво мога.
Никога никой не ме е глезил, нито някой ми е обръщал специално внимание, нито някой ме е прехвалявал, винаги съм се старала за да си получа похвалата, и може би заради това, че никой не ме хвалил, лигавил и прочие винаги се чувствам недостатъчна. Недостатъчно можеща. Недостатъчно влагаща, просто недостатъчна. Искам да мога всичко, но не мога да мога всичко едновременно.
На различни настроения съм, но и как да бъда на едно, когато душата ми копнее за приключения, сърцето ми копнее да е в друга държава, а здравия ми разум прави планове за години напред за мен. Всяка част от мен иска нещо различно, но накрая винаги здравия ми разум възтържествува, докато другите две постоянно го тревожат. Доста остарях последната година, видимо може би не, но вътрешно се чувствам толкова изморена от вътрешната борба, която водя. Та не ми стига вътрешната борба, та и с хора трябва да се разправям, да общувам и да комуникатирам. Особено когато дори не комуникатирам с тях на родния си език, толкова го карам през просото, изобщо не ми пука какво говоря, кой както иска да ме разбира. Изглежда не е, че хората не ме харесват, защото очевидно има хора, които ме, те просто се страхуват от мен. За което се радвам, страха всява респект, от друга страна няма човек, който да си прикрива емоциите по - добре от мен. Дори са ми казвали, че съм властна. Кой? Аз? Не!
Затова изсипвам всичките си емоции тук, за да се почувствам добре, само това ми помага понякога.