Защото съм идиот.

Май съм си идиот по душа... Така ли съм се родила, обществото ли ме направи такава, но съм идиот. Под идиот нямам предвид, че съм глупава. Имам предвид, че се самопрецаквам брутално, не бих казала, че някога съм прецаквала някой друг освен себе си... Общото зло се съюзява, когато хем сам се прецакваш, хем и обществото те тъпче. Ама нали съм твърдоглаво и игнорирам дори себе си и продължавам.
Само аз ли съм такъв мазохост не мога да разбера? Съсипвам се, психически, емоционално и после отново се възраждам. Повечето хора имат все някого да обвинят, ако нещо им е криво, аз винаги обвинявам себе си и търся проблема в себе си. Ако нещо не се получи, то със сигурност аз съм виновна. Защо?! Защото така съм свикнала... Да съм черната овца. Почти навсякъде съм черната овца. Как веднъж не се слях в тълпата? Защо поне веднъж не съм, като всички останали.
Не мога да разбера какво ми липсва? Акъл със сигурност не ми липсва, но не съм се хващала и на други да раздавам. Да отида на психиатър? Човека ще стане и ще си излезе, то в моята глава е вечна битка между аз, мен и себе си...
Чудя се просто до кога ще продължавам по този начин. Какви са тези моменти, които имам.
Да не говоря как съм се изолирала от света, дори когато съм сред хора. Защото съм идиот. Психично болна съм по не знам колко параграфа, тази лудост ме дави, но продължавам да изплувам. Няма лечение за мен, дори сигурно и лекарства няма.
Всеки път, когато някой ме допусне в живота си почвам да се държа, като идиот. Всеки път, когато някой иска аз да го допусна в моя - се държа, като още по - голям идиот.
Искам да избягам, не от някой друг, а от себе си. Но както се пее в една песен "...не някой друг, а себе си заблуждаваш, че може би това заслужаваш..."
Дали заслужавам това? Или просто съм свикнала да бъда възприемана, като черна овца, все пак всеки си носи маската. Моята ли? Мога да бъда еднакво гадна с или без нея.
Въпроса е, че ми писна да наранявам несъзнателно хора, на които им пука за мен, само защото мен са ме наранявали и имам проблем с доверието. Понякога се чудя толкова ли е трудно да допусна някой до себе си, и това нещо в мен да не се опитва да го изрита от живота ми.
Хората врагове имат - аз имам себе си и куп хора, които не ме харесват.
Странното е, че веднъж щом си тръгна от някъде всички ме заобичват.
Предполагам такъв е живота.
Долните две картинки дават кратко разяснение на живота ми тази седмица.