понеделник, 4 ноември 2013 г.

I hope, I hope, I hope, I hope....

Наявам се, надява се, надявам се...
Мечтая, мечтая, мечтая...
Но приключих с това да искам всичко, и да се оказвам с почти нищо. И все пак някъде дълбоко в мен винаги ще искам всичко.
Макар някой неща никога не се случиха, винаги някъде дълбоко в мен ще искам теб. Казват, че никога не забравяме хората, които ни променят. Е, може би не минава и седмица през която да не се сещам за теб. Да съсипеш някого е най - лесния начин да го накараш да се промени - е, мерси! Промених се, до голяма степен благодарение на теб, но няма да ти благодаря, дори няма да ти проговоря следващите век и половина, ако мислех, че ще живея и повече и още толкова нямаше да ти проговоря. Но какво да се прави, случват се такива неща. Ти си поредната страница в моята прашасала книга, а аз отдавна съм те прочела.
А колкото до сродната ми душа, и той промени много неща, но на него му говоря, разбира се, няма причина да не му говоря.
Надявам се, надявам се, надявам се...
Толкова е трудно когато искаш всичко...
Когато мечтаеш за неща, които те е страх да изречеш на глас, неща които не споделяш, защото ще те помислят за по - луда, от колкото смятат че си. Неща, които планираш и се бориш по някакъв начин за да се случат.
Луда съм, нося си всичките психични болести навсякъде с мен, за да не ги хване носталгията. И някак в свят, в който всички се правят на нормални и стабилни, моята странна личност не се вписва никъде, като ненужно парче от пъзел. А най - странното е, че дори не се опитвам да се впиша. Гоня си някакви мои цели, някакви мои неща, които малко хора биха разбрали, които дори не искам да разбират. Целя нещо, държа враговете си близо, лицемернича, когато искам да се докопая до някаква информация, вписвам се, когато искам, но през повечето време ми е трудно да го правя. Целите оправдават средствата, дано, не искам да се окажа жесток човек, макар че понякога точно това да си мисля за себе си.
Ако нещо ми пречи го премахвам от живота си един замах, на този свят почти не е имало нещо, което да ме е спирало да постигам целите си. И може би за това съм такава, целенасочена и надяваща се, искаща всичко от този проклет живот... с някакво дълбоко убеждение, че го заслужавам.
Но няма доказателство черно на бяло, че не го заслужавам.
Наскоро зададох един въпрос "Защо хората не ме харесват, какво съм им направила?", а отговора който получих беше "Не че не те харесват, те просто се страхуват от теб."
Може би веднъж в живота ми съм успяла да направя нещо, като хората. Страхът е хубаво нещо, нека ги е страх, така няма да се доближават до мен.
А аз тихо и мирно ще си кроя планове, ще се надявам, ще мечтая, и до някаква степен ще съм в онзи свят, за който мечтая. С единия крак вече съм там.

Няма коментари:

Публикуване на коментар