Напоследък се чудя какво не казвам, но при мен въпроса по скоро е какво казвам. Не казвам какво чувствам, не казвам напълно какво мисля, а най - вече не казвам какво мечтая, за какво копнея. Трудно ми е да го изрека, и макар понякога напук на всички да съм в опозиция, аз имам чувства. Трудно ги изразявам, и често думите ми се вадят с ченгел, но определено имам. Напоследък ги контролирам, намирам баланса и се упражнявам с това да съм любезна с хора, които не харесвам, и се получава. Да не повярва човек, не съм толкова гадна.
Понякога крия чувствата си дори от самата мен, не знам дали някой друг го прави, но по този начин се предполага че се предпазвам по някакъв начин, да не се привържа прекалено много за не ми е тежко след това. Не че съм от хората, които се привързват лесно, по скоро съм от тези, които като го направят не искат да пуснат, дори да нямам проблем с това да си тръгна, имам проблем с това да го пусна. Получавам някакви просветления от дъжд на вятър, и след дъжд качулка, но ги получавам...
От някакво време вечер слушам тъжни романтични песни и съм изпаднала в онова състояние, в което принципно изпадам след като скъсам с някого, или някой ми разбие сърцето, но наскоро нищо подобно не се е случвало. А възможно ли е да се е случило и да не съм разбрала? Страшното е, че каквото и да говоря, каквото и всички останали да говорят, все повече се убеждавам, че първата любов не се забравя, може да не сещаш често, или много рядко, но никога не я забравяш.
Просто седя, слушам ги, не знам къде се намирам, размишлявам, или се потапям в онзи свят който си създадох, когато за пръв път разбиха сърцето ми, би трябвало този свят отдавна да е изчезнал, но аз упорито продължавам наполовина да съществувам там.
И да се опитвам да съществувам на още едно място, освен в измисления ми свят прави живота ми реален.
А да е реален понякога, пффф какво понякога, повечето пъти не ме устройва. Не че аз живея и в настоящето, аз живея в бъдещето, живея за някакви събития, за някакви постижения, за някакви хора, просто така, но не живея сега, в този момент, просто си слушам поредната тъжна, замисляща ме песен. Докато планирам (отново) как ще прекарам следващите 2 седмици и какво трябва да направя, за да мога да изкарам най - доброто от това. Искам да взема малко от това, което ще направи душата ми щастлива, но явно все още не съм открила какво е това нещо. Определено не е шоколад! Много добре знам, че това което правя е просто капка в окена, но ако тази капка не беше там, предполагам на океана щеше да му липсва нещо. И предполагам ми писна да си търся обяснения колко съм добре, защото не съм. Но да покажа това, което съм на другите, ми се вижда немислимо, страшно и може би ще ги отблъсна от себе си, или пък ще ги задуша. Свикнала съм да си режа емоциите, сякаш си режа пипалата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар