Прибрах се!

И ето ме пак в дома ми извън родната ми страна. Тръгнах си, да се отделиш от майчината родина за мен никога не е било нещо трудно, дори ми се вижда, като най - лесното решение, което човек може да вземе. Да, обаче не е за всеки, ако аз съм дебелокожо нещо, което не изпитва и капка страдание, че няма да вижда родата с месеци, то има хора, които не могат без родата си и 24 часа. Не ги разбирам честно казано. При мен май важи "Абе много ви обичам, ама колкото по - далеч толкова повече ви обичам", да не ме помислите за много лош човек.
Да не говоря за някакви познати, които са като съкровища, направо ти идва да ги заровиш някъде на много дълбоко.
Чудя се възможно ли е да съм толкова демотивирана? Нищо не ми се прави, ама нищо. Ако може цял ден да лежа и никой нищо да не очаква от мен ще ми е най - добре, ама тц. Правя някакви неща, по скоро на сила се карам да ги правя. Ама с насилие до никъде май няма да стигна. Мотивация? Цели? Глупости? От всичко имам, но за някакви секунди и после изчезва. Също така имам дълъг лист с неща, които трябва да свърша и неща, които трябва да постигна, да не споменявам, че отдавна съм забравила къде го сложих този лист. Никаква идея нямам.
Комичен живот живея, ама спада към комично - трагичните за жалост.
От времето ли е? Годината ли не ми върви? Или просто вече съм мръднала окончателно.
Някакви хора си правят някакви планове на мой гръб, аз си правя други пак на мой гръб, изглежда ще има много разочаровани хора в близкото бъдеще, ама какво да направя, като не са ме питали какво ИСКАМ аз, какво СМЯТАМ аз.. То без комуникация света на къде отива? Върви към помийната яма. 
Абе тежко е, а най - ми е тежко, че трябва да се гледам. Мързел ли е какво ли е, ама не се понасям повечето пъти. 
И най - гадното е, че това чувство, което седи в мен не ме е напускало от няколко месеца, да сме по точни 2 месеца, 2 дни и няколко часа. Но пак смятам, че проблема не е в изминалото време, той явно си е зароден в мен. 
Ама ще видим какво ще се случи, дано да доживея да видя.