Мина и замина

Вече се чувствам добре, така че мога да почна да разказвам.
Как мина бала ли?
Ами мога да кажа, че всичко беше 100 пъти по - добро от това, което си представях.
Имаше я несигурността, объркването и чуденето.
В началото когато всички се струпаха пред училището се чувствах доста неловко. Но с продължението на вечерта се почувствах някак на място. Може би и алкохола помогна за това, но ми стана добре. Чувствах се свободна.
Но да слезеш пред хотела от лъскава кола, хората да те гледат, да се изкачиш по стълбите с високи вдигната глава. Малко се чувствах, като на червения килим, като изключим факта, че не бях толкова лъскава.
До последно не станах в хотела да танцувам, но пуснаха моята песен It's my life на Jon Bon Jovi и нямаше как да не стана. Нямаше как да не викам с цяло гърло. Просто усещането беше прекрасно.
Издържах 8 часа на 14 сантиметрови обувки и дори, като леко си подпиинах си ходех в права линия.
Моето пиянство се очерта с това да ходя да прегръщам съученичките и съучениците. Но поне не бях единствената. :D
Разбира се имаше и произшествия. След като най - накрая си свалих роклята, и си облякох по удобни дрехи, и отидохме в дискотеката - си смазах палеца на крака, като го ударих в ръба на стъклените стълби, а той беше остър. Около дискотеката имаше две аптеки и двете не работеха.
Защото разбира се имам късмет.
Но след като продължих с купона това вече не ми правеше впечатление. Към 1 часа най - накрая си събух обувките, защото краката ми бяха почнали да треперят. И от там нататък повече не ги обух.
Най - изненадващо за всички беше, че станах да танцувам. Не ме бяха виждали в тази ми светлина и учудването им ми беше много забавно.
И както обикновено по някое време от денонощието между мен и съня нямаше пречки, защото заспах на сепарето :D
Но пък беше забавно. После се прибрах боса в нас.
Вчера не си чувствах краката, и имам мускулна треска, но нали трябва да се запомни с нещо този бал?
Мога да кажа, че не се навиках достатъчно, не се натанцувах и не се напих достатъчно.
Беше размазвация, но не достатъчна.
Бих повторила всичко пак.

На 90 дневно разстояние

Последните 3 години се будех с едни и същи мисли, които гласяха 'Искам да се махна от тук!', 'Писна ми да живея тук!', 'Трябва да замина!', 'Не издържам повече!', 'Хайде още малко остана!' и прочие. 

Днес почти 3 години по - късно се будя с мисълта още 90 дни и се махаш. Днес, след толкова много време ми идва да заплача от щастие. Най - накрая открих своя път и нямам търпение да тръгна по него. Страх ме е, защото е нещо ново, но също така нямам търпение да се преборя с всичко, което ми се изпречи на пътя. Имах една мечта, която е на 90 дни разстояние от мен. Толкова близо, почти мога да я докосна. И вече нямам търпение.

Животът ми тук отдавна няма смисъл. Живеех за този миг, в който ще се махна и ще започна нов живот другаде. Няма нищо, което да ме задържи вече. С всяка секунда, която оставам тук разбирам как няма смисъл да го правя, хората ме разочароват, предават, видяла съм всичко, което могат да покажат. Станали са ми толкова предвидими, че чак е болезнено. От толкова време искам да избягам. Честно казано нямаше значение къде, защото просто исках да си тръгна. От този град, от тези хора, от всичко. И сега си тръгвам, но не бягам. Научих се да се изправям пред проблемите. И съм щастлива.

Започвам нов живот.

Това е важното.

Тук няма какво да ме задържи.
Никога не е имало.

Аристократично погледнато

Надменна или знаеща какво иска от живота.
Казват ми, че съм надменна, че гледам надуто, злобно. През годините чух толкова неща за себе си, че вече не знам на какво да вярвам. Факт е, че никой не смее нищо да ми каже, но това е защото се славя със спокойно - буйния си характер. Ще попитате какъв е този характер ли? Ами мога да седя с месеци без да издавам и грам емоция, докато някой не ме засегне. Тогава се обажда бруталния ми сарказъм и прави всичко на пух и прах.
Славя се с това, че не мога да си мълча. Ако нещо изглежда нередно в моите очи и ме засяга, то определено по някое време ще се обадя. И тогава ще стане страшно.
Казват ми, че съм жена със стил.
И не го отричам.
Такава съм. 
Надменността в мен понякога се показва. По аристократски имам гордост и предразсъдъци, но на къде без тях. Емоциите за мен са лично нещо, което рядко разкривам пред света. Но пък за това често слушам репликата 'ти си най - безчувствения човек, който познавам'.
Любимата ми тема за размисъл съм аз. Но това разбира се не се обсъжда с останалите.
Самовлюбена съм. Изключително много.
Може би заради това другите не ме обичат. ха-ха
Умея да се шегувам със себе си, така другите няма какво да кажат за мен.
И в дни, като този пия вино, кръстосала съм крака, придавам си един изключително интелигентен вид, докато пиша това и гледам сериозно.
Усмихвам се, доволно, като жена, която знае какво иска от живота, и как да го постигне. Като жена, която знае как да нарани хората, които са я наранили. Като жена, която повече мисли, от колкото да говори.
И, да, това съм аз.
Самовлюбен вариант.
Надменна? Не. По скоро достатъчно опитала от живота.
Здраво стъпила на земята.

Още почти малко

Година по - късно от създаването на блога ми аз съм нов човек. Не напълно, но може да се каже, че достатъчно пораснах през изминалата една година. И в добрия и в лошия смисъл.
Обичам годишнините, както повечето ми роднини, явно по това си приличаме. Но моите годишнини не означат нищо за останалите. 2 години от както не съм се влюбвала, 1 година от както създадох блога, 3 години от както пиша, 3 години от както гледам корейски сериали... Тези годишнини значат нещо, но само за мен.
И няма проблем.
Понякога не е нужно никой да ме разбира.
Успях да завърша училище, но това не е края, имам пред себе си да извървя около 6 важни крачки, които са ми жизнено необходими за да довърша сбъдването на мечтата си.
- да си взема едната матура;
- да си взема другата  матура;
- да си взема изпита за чужд език;
- да си взема защитата;
- да си взема държавния изпит;
- и другия държавен изпит.
Просто трябва да вървя внимателно.
Изпращането ми мина и беше прекрасно. Осъзнах, че завършвам едва когато започнах да крещим от 1 до 12.
Странна практика, но не мога да кажа, че е лоша. Чувството, че си на крачка от мечтите си е великолепно.
И в този момент знам, че никой няма да ме спре да направя това, което искам.
Няма какво да ме задържа повече. След 1 месец съм напълно свободна да правя каквото си искам с живота.
Няма училище, няма задължения. Пълнолетна съм, завършила (почти), свободна съм.
Най - важното е, че сърцето ми е свободно. Но няма проблем, защото съм влюбена в живота.
И нямам търпение моя да започне.
Да се отдам на нощен живот...
Или да потърся спокойствие в планината.
Вече няма кой какво да ми казва да правя.
Държа живота си с две ръце и няма да го пусна.
Още почти малко, само толкова.
И щастието ми ще е пълно.