Понякога искам някой да ми каже, дори може да ми кресне в лицето 'ПРОСТО НЯМА СМИСЪЛ', но няма такъв човек, който да иска да ми каже истината в лицето. На въпроса "На мен какво ми е?", ми се отговоря, че съм изцяло функционална.
Аз обаче упорито и тъпо продължавам да си мисля обратно... Понеже ако бях толкова прекрасна колкото другите твърдяха нещата нямаше да седят по този начин.
И аз нямаше да се прибирам с наведена глава и да се чувствам тъпо, да ме е яд на себе си и да почвам да се самосъжалявам, като през цялото време съм се самозалъгвала най - нагло. Това да унижавам мислено сама себе си ми е навик, породен от това, че първо си казвам "Ти си тъпа", "Ти не си красива", "Ти не си ДОСТАТЪЧНА", а после си казвам "ЗАЩО се самоунижаваш?", после минава мисълта че трябва да зарежа всичко питайки се "ЗА К'ВО се занимаваш???", след това здравия останал разум ми заявява да ходя да си легна понеже АЗ НИЩО не разбирам от живота, и че утре имам работа за вършене.
И пак се почва старата песен на нов глас. Сама себе си наказвам, първо се наказвам, ако не правя нищо, защото вече почвам да откачам ако поседя малко без да правя нищо, решила съм че за да съм добре функциониращ щастлив човек аз трябва нон стоп да съм на крак, и го правя... Наистина не съм се наспивала от седмици И МИ ЛИЧИ!
А после се наказвам заради това, че съм търпелива и отстъпчива, тоя глас в главата ми ме хапе за крака и не пуска, забил си е зъбите супер дълбоко и освен ако не пусне доброволно, има опасност да ми отскубне парче от крака. И после с цялото си нахалство си повтарям БЪДИ ДОБРА, БЪДИ МИЛА, УСМИХВАЙ СЕ, БЪДИ ТОВА КОЕТО ИСКАШ ДА ВИЖДАШ В ХОРАТА... За какво? Просто ей тази вечер няма смисъл. Пак се карам със себе си, аз не съм от хората, които ще ходят и ще пледират с обвинения към някой друг, аз само на себе си това мога да го извадя.
Нося си, до там стигнах, че вече наистина не знам дали някакви хора не ми говорят от любезност или искат нещо от мен, или може би ме харесват, като човек. На повечето пожелания за рождения ми ден имаше някакви неща, че съм била усмихната, че съм била твърдоглава и амбициозна, че съм била добра... И кое ми е доброто, като не съм ДОСТАТЪЧНА.
Реално погледнато никога не бях достатъчна, нито бях в нещо ДОБРА. Захващах се с много неща, не ме биваше в нищо, и туй то, последно време съм си въобразила, че ме бива за нещо, ама дойдох тук да се опровергая и да заключа "АМА ТЕБ В НИЩО НЕ ТЕ БИВА"..
Хората гаджета имат, домове градят, деца ще имат, ти се чудиш за какво еди-кой-си ме е погледнал под-еди-какъв-си ъгъл... Хейтиш яко бившите и ти се повръща от тях, ама си добър човек, един такъв усмихнат. Имаш добри приятели... 1-2-3... Не повече.. И едни дето ДОРИ рождения ти ден не ти честитят, ама те търсят за услуги, щото си като Мара общата, бъди добра, нека те тъпчат, а после и ти сама се тъпчи и така ден след ден, докато ЕВЕНТУАЛНО на някой му се сториш ДОСТОЙНА и ДОСТАТЪЧНА.
И да..
Просто няма смисъл.
Ще ходя да спя, че утре работа ме чака.
