Странни разговори и монолози

Последно време все странни разговори водя, дали ще е с мен или с някой друг, пак са странни. Закодирани, такива каквито уж ги обичам, но не съм много сигурна, че вече ги...
Когато пуснеш някой от живота си той се опитва да те задържи... Скайп разговорите и разстоянието са най - кофти... Особено когато се опитваш да си окей.

- Виж какво имам на стената.. - обърна се той и посочи малкото нещо, което му бях подарила преди да си отиде завинаги.
- Ама ти още го пазиш? - попитах някак очудено.
- Да, нося си го с мен навсякъде. - усмихна се, но сякаш искаше да каже още нещо. Не съм много добра напоследък да разгадавам хората, или поне тези, които познавам.
- Виж аз какво имам пък... - извадих това, което той ми беше подарил и му го показах. Той се изненада.
- Носиш ли го? 
- Нося го. - тази новина някак го зарадва...

И някакви други реплики, като "Изглеждаш щастлива", "Кой е той", "Къде го намери"... Щастлива съм, да. Но не заради някой друг... а заради теб глупако... "Кой е той", е никой не е, само ме накара да си спомня колко ужасно много ми липсваш и как съм окей само защото съм оставила нещата такива каквито са... "Къде го намери"? Ами той ме намери, ама нали знаеш как е, и ти ме намери... Ама няма да ти казвам повече за този някого, понеже той не си ти, и реално няма какво да му дам, нито пък той какво да даде на мен.
Поредния човек, който се появява от никъде и те побутва към правилната посока.
Оставих нещата да висят на само "приятели", ама и ти го направи, не съм го направила само аз. Когато те попитах дали искаш да се разходим наистина го мислех, не бих искала да се разхождам с никой друг, ала го правя.

- Ще се видим след 2 години. - отбелязах на глас, но някак повече на мен от колкото на него.
- 2? Кога станаха толкова малко... - май се изненада, не разбрах.
- Ами то вече мина една... - смотолевих.
- Можеш да дойдеш това лято.
- Не мога, имам други планове. Ще видя как ще е за екскурзия.
- Тогава ела другото. - ох, много ми е далеч да го мисля от сега... ама... иска ми се.
- Ела ти..
- Знаеш, че няма как. - знам. И то много добре. И ти знаеш... Не знам само аз. И ти знаеш колко съм горда, ината и проклета...
Нещата ще се случат, знаеш.. Просто не сега.. Сега явно не им е писано, когато дойде момента ще го разбереш.

Monologues

Меланхолия. Каква прекрасна и силна дума. Mélancolie - на френски, звучи толкова красиво. Меланхолично ми е, но не съм тъжна, нито съм се депресирала. Водя монолози със себе си. Вътрешния ми глас, който винаги ме спасява се опитва да си играе на психолог, да ме накара да се почувствам по - добре. И вие сигурно имате вътрешен глас, този който понякога ви подтиква да правите глупости, и този същия, който ви вади от тези същите глупости.
Моя глас е луд, но предполагам е такъв, защото е отражение на самата мен.
Кара ме да скачам с дрехите в басейна, да бъда центъра на компанията, а в същото време ми шепне "Хайде тръгвай си, ако не си тръгнеш ще съжаляваш". И това и правя тръгвам си, преди нещата да са загрубели. Или преди наистина да съм изпитала пълната сила на думата меланхолия.
Да си направя още едно кафе или да се самоубия? Май ще си направя още едно кафе.
Нещо ми е много странно. Не мога да го разкажа само с думи, за това пиша монолози.. Аз питам себе си...
- Какво ти е?
- Нищо, както обикновено нищо.
- Нима?
- Какъв е смисъла да разказвам, когато никой няма да ме чуе..
- Аз ще те чуя..
- Ти само ме объркваш и малко или много ме побъркваш.
- Но аз съм ти...
- Знам! Какво искаш и ти от мен? Кажи ми? Всеки иска нещо, очаква нещо, а аз отново искам да съм невидима, ще се побъркам. Плаче ми се.
- Ами поплачи си тогава, може да ти мине.
- Мне, ще съм слаба тогава. Ще покажа какво чувствам, а това никога не е работело за мен.
- Кое те обърква?
- Всичко!!! В един момент всички ме искат, харесват, говорят си с мен и искат моето внимание, искат да живеят с мен, кроят си планове, планират бъдещето, някакви там се борят за вниманието ми, харесват ме.. А в следващия минавам покрай тях и съм невидима. Никой не ме вижда. Спират идеалните предложения за живеене заедно. И за някакви часове всичко се преобръща. Май пак не съм си изиграла картите правилно.
- Просто деня е такъв.
- Мне, просто от дъжд на вятър някой ме вижда, през останалото време съм тази, която никой не вижда... И си въобразявам, че съм някоя. Плаче ми се. Има твърде много хора около мен за да го направя. Дали да не изтичам в тоалетните да си поплача, много ще да е жалко, нали?
- Коя искаш да си, защото ти вече си някоя! Понякога дори и аз не знам какви мисли се раждат в тази твоя глава и какво градиш там... Надали щом аз не знам някой ще те разбере. 
- Пуснах всичко, което ме тормозеше, но защо не мога сама себе си да пусна и да спра да се тормозя. Имам чувството, че ще експлоадирам. А имам цял ден, в който трябва да седя и да се гледам се хора. Искам да избягам, ала краката ми не мърдат. Искам... искам... някой да ме утеши и спаси от самата мен.

Коя съм аз?

Искам да започна с това, че вече имам Facebook страница, за всеки, който иска да ме следи и там. Ето тук може да я намерите click here

Предполагам, че всяка жена си задава този въпрос. Аз доста рядко, но постоянно съм в търсене на себе си, понякога се вкопчвам в неща, сякаш живота ми зависи от това и ако не го направя ще има тежки последствия, а друг път се опитвам простичко да си живея.
Интересно ми е как другите ме виждат, и от време на време се питам какво не ми е наред, за някакви определени неща. Понякога дори търся проблем, когато такъв няма, типично много хубаво не е на хубаво, по - добре да си мисля какво не е наред, от колкото да се радвам.
Но от това мислене какво не ми е наред се хванах да правя някакви неща, които до сега не съм правила, скептиците биха казали, че съм луда.
Доста хора отричат неща, в които вярвам, като зодиака, интроверти - екстроверти, планетите и тяхното влияние, приливите и отливите, вегетариянството, йогата, луната и прочие. Аз пък се хванах на още по - дълбоко ниво, в което обществото направо те гледа, като побъркан, та за да не им обяснявам не споделям.
Нещата, по скоро новите ми странности са веганството (половин година почти), интересувам се от human design (предимно от моя си, и вече от повече от година), аюрведа, и женски практики. За хората, които не са запознати аюрведа е (понеже ме мързи копирам обяснение от zdrave.bg)

 Този метод е известен вече около 6 хиляди години и е признат официално от Световната здравна организация. 
Названието произлиза от двете думи: “ayus” - живот и “veda” - знание или наука. Следователно терминът “аюрведа” означава “наука за живота” или “знание за живота”. Това всъщност е система на медицинските знания за типовете темперамент, здравословен начин на живот, за профилактиката и методите на лечение на различните болести. 

Предполагам, че ако се поровите за всички тези неща, които изброих ще откриете нещо интересно, най - много се радвам, че открих human design, защото в него открих доста отговори. Разбира се в търсене на себе си, в търсене защо сме такива и какво можем да направим, откриваме немислими неща, и се хващаме за тях, намираме нещо от тях в нас, и това ни кара да се чувстваме по - добре, чувстваме, че не сме сами. Колкото до женските практики, не ми се изпада в подробности, понеже аз самата още не съм наясно какво правя с тях, но са извадки от книгите на Лариса Ренар, открих много съвпадения в неините практики за енергия, и нещата, които са описани в книгата "Вътрешната красота", в която са описани древни китайски мъдрости. Винаги съм отворена за някакви по чалнати неща, и съм склонна да вярвам. Показват ми един нов свят, почти същото е, като да четеш фантастика, само че ти помага по някакъв начин да изцелиш душата си. Намерила съм вътрешното си спокойствие, но се опитвам да намеря и външното си.
Макар често да се гледам сякаш отстрани се, все още се уча как да комуникирам с хората, дори понякога да ги чета много добре, това не ми стига. Аз съм повече мислител от колкото оратор, или ако съм такъв съм пред много малка публика, когато хората са повече имам чувството, че бързо ми бяга енергията, която искам да вложа в това, което имам да кажа. Сякаш преди години нямах този проблем, или просто не съм го осъзнавала и не ми е правило впечатление.
Опитвам се да се излекувам от това, което сама си причиних. Понякога сами се осакатяваме така както никой друг не може да го направи, и после е трудно да се възродим, дори да сме щастливи липсва ни нещо, което сме убили в себе си. Поне на мен ми липсва, сама си докарах много неща, с които се боря ежедневно, и всички неща, които изброих по горе някак ми помагат да преоткрия себе си, това което веднъж загубих.
Много от постовете в блога са ми посветени за любовта, но истината е, че аз не съм способна да имам нормални отношения, някъде по - пътя си направих нещо, и с всяка изминала година ми става все по трудно да приема някой на сериозно, почвам да се опасявам, че в тази сфера съм станала безчувствена, да не говоря, че с тежкия ми сарказъм романтика около мен не може да съществува. С времето се превърнах в нещо, но това е друга тема.
Оказва се, че да откриеш себе си не било лесно. А дори да знаеш коя си, забравяш лесно коя си била преди това.

В търсене на нещо...

Преди смятах, че ако напиша нещо достатъчно красиво някой непременно ще се влюби в мен. Няколко години по - късно вече нямам време за писане, а за любов да не говоря. Изненадващо е как за някакво неопределено време всичко, което е имало някакво значение спира да има такова, а някакви неща, които преди никога не са ми били приоритет - се превръщат в такъв.
Така стигаме до тази нова година, когато за пръв път нямаше какво да си пожелая, нямаше едно нещо, което да мога да искам, през останалите дни на изминалата година се сещах за толкова неща, които искам, но точно в навечерието на нова година бях доволна от това, което имах и не можех да се сетя какво повече мога да поискам... Тогава разбрах колко съм се променила.
Всеки се променя, неизбежно е, но не чак толкова много. Стигнала съм до този момент, в който гледам стари снимки и не мога да се позная, знам, че съм аз, но не се познавам. И почвам да се чудя дали не забравям нещата, които си казах, че няма да забравя?
Забравям коя съм била преди, но не мога да забравя нещата, които са ме наранили най - дълбоко, и въпреки че мина супер много време, аз все още бягам от тези неща, някак не мога да се изправя пред тях, а в същото време съм наред с цялата ситуация и не ми е проблем.
Живея живот, за който никога, ама никога не съм преполагала, че ще го живея.
Казват, че на този свят няма човек, който да ни познава по - добре от самите ние, но защо понякога изпитвам такава нужда някой да ми каже каква съм... Просто да ми каже за какво съм тук, за какво се боря, само да ми припомни...
Понякога си мисля, че това, че съм интроверт играе голяма роля в живота ми, но не сме ли всички ние по малко интроверти?
Криещи се в себе си, чувстващи се комфортно от това да прекарват време в себе си, да нямат нужда от хора наоколо и просто да са щастливи сами? Защото не вярвам да съм само аз, също както не вярвам, че аз съм единствената когато получава пристъпи на паника само при мисълта, че някой ще дойде и ще ми вземе свободата и ще се обвържа...
Лошия ми опит до какви състояния ме е довел, просто се радвам, че през повечето време се правя, че подобни неща не се случват на мен.
И търся нещо, търся нещо, в което бих могла да бъда достатъчно добра, нещо, в което толкова ще ме бива, че ще избират мен. Продължавам да го търся, продължавам да влагам това, което мога да отпусна в нещата, които правя. Малко ми липсва как преди влагах толкова страст и ентусиазъм в нещата, които правих, а сега ги правя просто защото трябва да се направят, което ме води на мисълта, че това не съм аз... Вероятно е от времето, може да съм хванала пролетна умора, кой знае!
Едно е сигурно - аз съм себе си, колкото и да съм сложна, с колкото и кофти характер да съм на моменти, и не приемам хора в живота ми, които не могат да ме приемат за това, което съм, нито ще тръгна да се правя на нещо, което не съм понеже им е странно да разберат що за човек съм.
Аз съм аз. Винаги съм била странна, и ми харесва да съм такава. Харесва ми как хората ме гледат и нямат идея за какво си мисля, харесвами как си изграждат мнение за мен въз основа на начина, по - който се държа (маниери, походка, etc.). Харесва ми това, че имам набито око за хората и винаги заключенията, които си вадя се оказват вярни. Колкото и да се променят някакви приоритети в живота ми, някой неща май никога няма да се променят. Само размишленията са едно ниво нагоре.

И е Февруари отново!

Какво да Ви кажа. Не знам дали ви се е случвало, или по скоро дали сте изпадали в ситуация,  в която ви се струва,  че на този етап сте направили всичко,  което сте могли за благото на живота ви, но нещо не е интересно.
На мен в момента не ми е особено интересно. Търся промяна.  В себе си я търся.
Искам да играя. Ама не какво,  а ролята на живота ми.  Малко да се вкарам в нещо.
Малко адреналин. Малко промяна.
Пак идва периода от годината,  в който обмислям колко би ми отивало да съм с къса коса. Или да си направя кичури,  може би да си изсветля косата с един тон. Или на къде да поема? Дали да не духна на някъде? За какво революционно нещо да започна да събирам пари? Или пък защо да започна да се сещам за всичките ми бивши... И то в един и същи ден? Направо февруари ме убива бавно и мъчително.
При вас появяват ли се подобни месеци през годината?