В търсене на нещо...

Преди смятах, че ако напиша нещо достатъчно красиво някой непременно ще се влюби в мен. Няколко години по - късно вече нямам време за писане, а за любов да не говоря. Изненадващо е как за някакво неопределено време всичко, което е имало някакво значение спира да има такова, а някакви неща, които преди никога не са ми били приоритет - се превръщат в такъв.
Така стигаме до тази нова година, когато за пръв път нямаше какво да си пожелая, нямаше едно нещо, което да мога да искам, през останалите дни на изминалата година се сещах за толкова неща, които искам, но точно в навечерието на нова година бях доволна от това, което имах и не можех да се сетя какво повече мога да поискам... Тогава разбрах колко съм се променила.
Всеки се променя, неизбежно е, но не чак толкова много. Стигнала съм до този момент, в който гледам стари снимки и не мога да се позная, знам, че съм аз, но не се познавам. И почвам да се чудя дали не забравям нещата, които си казах, че няма да забравя?
Забравям коя съм била преди, но не мога да забравя нещата, които са ме наранили най - дълбоко, и въпреки че мина супер много време, аз все още бягам от тези неща, някак не мога да се изправя пред тях, а в същото време съм наред с цялата ситуация и не ми е проблем.
Живея живот, за който никога, ама никога не съм преполагала, че ще го живея.
Казват, че на този свят няма човек, който да ни познава по - добре от самите ние, но защо понякога изпитвам такава нужда някой да ми каже каква съм... Просто да ми каже за какво съм тук, за какво се боря, само да ми припомни...
Понякога си мисля, че това, че съм интроверт играе голяма роля в живота ми, но не сме ли всички ние по малко интроверти?
Криещи се в себе си, чувстващи се комфортно от това да прекарват време в себе си, да нямат нужда от хора наоколо и просто да са щастливи сами? Защото не вярвам да съм само аз, също както не вярвам, че аз съм единствената когато получава пристъпи на паника само при мисълта, че някой ще дойде и ще ми вземе свободата и ще се обвържа...
Лошия ми опит до какви състояния ме е довел, просто се радвам, че през повечето време се правя, че подобни неща не се случват на мен.
И търся нещо, търся нещо, в което бих могла да бъда достатъчно добра, нещо, в което толкова ще ме бива, че ще избират мен. Продължавам да го търся, продължавам да влагам това, което мога да отпусна в нещата, които правя. Малко ми липсва как преди влагах толкова страст и ентусиазъм в нещата, които правих, а сега ги правя просто защото трябва да се направят, което ме води на мисълта, че това не съм аз... Вероятно е от времето, може да съм хванала пролетна умора, кой знае!
Едно е сигурно - аз съм себе си, колкото и да съм сложна, с колкото и кофти характер да съм на моменти, и не приемам хора в живота ми, които не могат да ме приемат за това, което съм, нито ще тръгна да се правя на нещо, което не съм понеже им е странно да разберат що за човек съм.
Аз съм аз. Винаги съм била странна, и ми харесва да съм такава. Харесва ми как хората ме гледат и нямат идея за какво си мисля, харесвами как си изграждат мнение за мен въз основа на начина, по - който се държа (маниери, походка, etc.). Харесва ми това, че имам набито око за хората и винаги заключенията, които си вадя се оказват вярни. Колкото и да се променят някакви приоритети в живота ми, някой неща май никога няма да се променят. Само размишленията са едно ниво нагоре.