Живот в България

Днес бях на интервю за работа. В известен супермаркет в София (няма да казвам имена). Условията, които ми предлагат бяха - 6 работни дни по 8 часова смяна/ 8 и половина, като 1 седмица съм сутрин, 1 съм след обед. Първа смяна е от 6 часа до 14 и 30, а втора е от 14 часа до 21 и 30/22.
До тук добре, нямам против да работя. Обаче за малко да се изсмея, когато чух, че имам само 1 почивка от 30 минути, която трябва да си разделям на по 10 минути, за да не затруднявам колегите. Да съм я разделяла на по 2/3 пъти. Та това е смешно. Нормален човек за 10 минути реално погледнато нито може да си почине, нито да яде, нито нищо. Трябва да съм супермен за да направя всичко това за 10 минути.
В обявата пишеше, че заплащането е едно. Там ми казаха друго, съответно по ниско, и за това нямах нищо против, нали са пари сега, но след като ми заявиха, че се плащат на следващия месец. Демек аз ще работя 2 месеца, за да си получа парите за 1-ния, и ако реша да напусна за втория няма да ми платят, с което ще си спестят пари.
Дадоха ми кординати и ми казаха, че ще ми се обадят.
Е, преди малко ми се обадиха, одобрена съм, да съм отишла еди-кога-си да си дам документите и в същия ден да почна втора смяна.
Жената, с която разговарях беше много любезна, попитах я къде ще работя (в кой магазин) и тя ми заяви, че това се определя след подписването на договора.
Е, аз идиот ли съм?! Ще ме пратят в Тутракан да работя, ще ставам в 3 часа през нощта за да стигна.
След като продължи да заеква на въпросите ми отказах на работата, звучеше изключително изненадано, дори млъкна. Пожелах й приятен ден и затворих.
Предположенията ми за този супермаркет се потвърдиха, особено след като прочетох мнения от бивши служители как не им плащали, удържали им от парите и не ги оставяли да си починат и за 10 минути.
Е нямам думи просто.
Имам желание да работя, но нямам желание да ме тъпчат и прочие и прочие... Това е да си гражданин на скъпата България.
Пълна трагедия!

No reason to stay is a good reason to go.

Пиша тук. Нечувани слова. Безсмислени неща. Просто ей така.
Да нямаш причина да останеш е добра причина да си тръгнеш.
И това ще направя.
Само още 70 дена.
Ще си тръгна.
Време ми е.
Не издържам повече.
Задушавам се.
Полудявам.
Мисля, че съм болна.
Чувствам, че на никого не съм нужна. Всички си прекарват толкова добре без мен, дори не ме включват в плановете си. После само ми разказват как са си прекарали какво било. Търсят ме само когато им трябва нещо. Ето още една причина да замина.
Нараняват самолюбието ми.
Пренебрегват ме.
Живеят живота си. Имат си гаджета, които малко или много са се превърнали в техен живот.
А аз? Аз съм вечно сама.
Не, че ми е зле, но никога няма да разберат на мен какво ми е. От както ги знам не са оставали без гаджета дори за месец. Винаги има някой около тях. Около мен няма. Не обичам да има, камоли за дълго. Пък винаги става така, че тези, в които аз съм влюбена се оказват кретени. А тези, които харесват мен - аз не ги харесвам. И да, очертава се един доста скучен любовен живот.
И като стане дума за любов... Е, все обвързаните знаят. Какво знаят? Знаят ли на мен какво ми е било? Какво ми е? Или какво ще ми бъде? Не!
Знаят една кръгла нула.
За всеки влак си има пътници - казват те. Получавам пришки от този израз! Мразя го!
Някъде там е човека за мен, бля - бля - бля - бля - бля...
Да не ми говорят за любов, защото не разбират.
Не разбират мен.
Моята така сложно изградена личност.
Не знаят какво ми е.
Защо ли се чувствам, като загубен човек в пустинята? Търсещ вода. Но все попадам на пресъхнали локви... Винаги.

Самотната жена и котките

Често се замислям за бъдещето ми.
За сюжета "самотната жена с многото котки". И често се сещам, че този сюжет ми подхожда.
Не откривам това, което търся у хората. Може би ще го намеря в котките? Е, надали ще ми дадат същата топлина, която може да ми предложи едно мъжко тяло, но вечер ще ми се свиват в краката. Дали обаче това е достатъчно задоволително?
Аз, в ролята ми на самотната жена, и котките - в ролята на всичко това, което не съм открила в околните. Смешно звучи.
Може би полудявам. Луда ли съм? Или просто това да съм сама ми влияе много зле.
Е, поне знам, че няма по луд човек от мен.
Нещо ми става. И е сериозно.
Тотално откачам.
Да си купя ли котка?!

Мина и замина

Вече се чувствам добре, така че мога да почна да разказвам.
Как мина бала ли?
Ами мога да кажа, че всичко беше 100 пъти по - добро от това, което си представях.
Имаше я несигурността, объркването и чуденето.
В началото когато всички се струпаха пред училището се чувствах доста неловко. Но с продължението на вечерта се почувствах някак на място. Може би и алкохола помогна за това, но ми стана добре. Чувствах се свободна.
Но да слезеш пред хотела от лъскава кола, хората да те гледат, да се изкачиш по стълбите с високи вдигната глава. Малко се чувствах, като на червения килим, като изключим факта, че не бях толкова лъскава.
До последно не станах в хотела да танцувам, но пуснаха моята песен It's my life на Jon Bon Jovi и нямаше как да не стана. Нямаше как да не викам с цяло гърло. Просто усещането беше прекрасно.
Издържах 8 часа на 14 сантиметрови обувки и дори, като леко си подпиинах си ходех в права линия.
Моето пиянство се очерта с това да ходя да прегръщам съученичките и съучениците. Но поне не бях единствената. :D
Разбира се имаше и произшествия. След като най - накрая си свалих роклята, и си облякох по удобни дрехи, и отидохме в дискотеката - си смазах палеца на крака, като го ударих в ръба на стъклените стълби, а той беше остър. Около дискотеката имаше две аптеки и двете не работеха.
Защото разбира се имам късмет.
Но след като продължих с купона това вече не ми правеше впечатление. Към 1 часа най - накрая си събух обувките, защото краката ми бяха почнали да треперят. И от там нататък повече не ги обух.
Най - изненадващо за всички беше, че станах да танцувам. Не ме бяха виждали в тази ми светлина и учудването им ми беше много забавно.
И както обикновено по някое време от денонощието между мен и съня нямаше пречки, защото заспах на сепарето :D
Но пък беше забавно. После се прибрах боса в нас.
Вчера не си чувствах краката, и имам мускулна треска, но нали трябва да се запомни с нещо този бал?
Мога да кажа, че не се навиках достатъчно, не се натанцувах и не се напих достатъчно.
Беше размазвация, но не достатъчна.
Бих повторила всичко пак.

На 90 дневно разстояние

Последните 3 години се будех с едни и същи мисли, които гласяха 'Искам да се махна от тук!', 'Писна ми да живея тук!', 'Трябва да замина!', 'Не издържам повече!', 'Хайде още малко остана!' и прочие. 

Днес почти 3 години по - късно се будя с мисълта още 90 дни и се махаш. Днес, след толкова много време ми идва да заплача от щастие. Най - накрая открих своя път и нямам търпение да тръгна по него. Страх ме е, защото е нещо ново, но също така нямам търпение да се преборя с всичко, което ми се изпречи на пътя. Имах една мечта, която е на 90 дни разстояние от мен. Толкова близо, почти мога да я докосна. И вече нямам търпение.

Животът ми тук отдавна няма смисъл. Живеех за този миг, в който ще се махна и ще започна нов живот другаде. Няма нищо, което да ме задържи вече. С всяка секунда, която оставам тук разбирам как няма смисъл да го правя, хората ме разочароват, предават, видяла съм всичко, което могат да покажат. Станали са ми толкова предвидими, че чак е болезнено. От толкова време искам да избягам. Честно казано нямаше значение къде, защото просто исках да си тръгна. От този град, от тези хора, от всичко. И сега си тръгвам, но не бягам. Научих се да се изправям пред проблемите. И съм щастлива.

Започвам нов живот.

Това е важното.

Тук няма какво да ме задържи.
Никога не е имало.