No reason to stay is a good reason to go.

Пиша тук. Нечувани слова. Безсмислени неща. Просто ей така.
Да нямаш причина да останеш е добра причина да си тръгнеш.
И това ще направя.
Само още 70 дена.
Ще си тръгна.
Време ми е.
Не издържам повече.
Задушавам се.
Полудявам.
Мисля, че съм болна.
Чувствам, че на никого не съм нужна. Всички си прекарват толкова добре без мен, дори не ме включват в плановете си. После само ми разказват как са си прекарали какво било. Търсят ме само когато им трябва нещо. Ето още една причина да замина.
Нараняват самолюбието ми.
Пренебрегват ме.
Живеят живота си. Имат си гаджета, които малко или много са се превърнали в техен живот.
А аз? Аз съм вечно сама.
Не, че ми е зле, но никога няма да разберат на мен какво ми е. От както ги знам не са оставали без гаджета дори за месец. Винаги има някой около тях. Около мен няма. Не обичам да има, камоли за дълго. Пък винаги става така, че тези, в които аз съм влюбена се оказват кретени. А тези, които харесват мен - аз не ги харесвам. И да, очертава се един доста скучен любовен живот.
И като стане дума за любов... Е, все обвързаните знаят. Какво знаят? Знаят ли на мен какво ми е било? Какво ми е? Или какво ще ми бъде? Не!
Знаят една кръгла нула.
За всеки влак си има пътници - казват те. Получавам пришки от този израз! Мразя го!
Някъде там е човека за мен, бля - бля - бля - бля - бля...
Да не ми говорят за любов, защото не разбират.
Не разбират мен.
Моята така сложно изградена личност.
Не знаят какво ми е.
Защо ли се чувствам, като загубен човек в пустинята? Търсещ вода. Но все попадам на пресъхнали локви... Винаги.