На 90 дневно разстояние

Последните 3 години се будех с едни и същи мисли, които гласяха 'Искам да се махна от тук!', 'Писна ми да живея тук!', 'Трябва да замина!', 'Не издържам повече!', 'Хайде още малко остана!' и прочие. 

Днес почти 3 години по - късно се будя с мисълта още 90 дни и се махаш. Днес, след толкова много време ми идва да заплача от щастие. Най - накрая открих своя път и нямам търпение да тръгна по него. Страх ме е, защото е нещо ново, но също така нямам търпение да се преборя с всичко, което ми се изпречи на пътя. Имах една мечта, която е на 90 дни разстояние от мен. Толкова близо, почти мога да я докосна. И вече нямам търпение.

Животът ми тук отдавна няма смисъл. Живеех за този миг, в който ще се махна и ще започна нов живот другаде. Няма нищо, което да ме задържи вече. С всяка секунда, която оставам тук разбирам как няма смисъл да го правя, хората ме разочароват, предават, видяла съм всичко, което могат да покажат. Станали са ми толкова предвидими, че чак е болезнено. От толкова време искам да избягам. Честно казано нямаше значение къде, защото просто исках да си тръгна. От този град, от тези хора, от всичко. И сега си тръгвам, но не бягам. Научих се да се изправям пред проблемите. И съм щастлива.

Започвам нов живот.

Това е важното.

Тук няма какво да ме задържи.
Никога не е имало.