Мечти

Малко късно е. Винаги по това време на денонощието мисля за животът и колко кратък е той. Животът е един миг, буквално. Днес си тук, утре си някъде другаде. Толкова непредсказуем миг. Все още търся смисъла на всичко. Казват, че живота ти е смислен, когато имаш кого да обичаш.
Не може да се каже, че дори търся някого. Искам той да ме открие. Някой зашеметяващ непознат. Който и да е той. Просто искам нещо различно от досегашния ми опит, но ме е страх. Страх ме е да не се озова в поредния омагьосан кръг с поредния идиот. Или да се окажа утешителната награда, на някой, който е откраднал сърцето ми.
Странно. Дори вече не знам дали имам сърце. Дори не е ясно дали ще има какво да открадне.
Чета книги, гледам филми, наблюдавам хора по улицата. Правят любовта да изглежда толкова лесна.
Толкова достижима.
Но в действителност не е така. Поне не е за мен.
При мен дори любов няма.
Вчера гледах Blue Lagoon: The awakening (2012) и се размечтах. Размечтах се, защото такава любов се случва само по филмите, в книги, на приятелите ми... А на мен ми се падат трагичните романси без бъдеще. Те наистина нямат бъдеще.
Не искам перфектен романс. Искам любов. Искам на някой да му пука за мен, когато на мен ми пука за него. Искам някой, който ще се бори за мен.
Искам любов, която ме обърква, която ме кара по цял ден да мисля за него. Искам страст и приключение, може би и малко опасност. Някой, който би ме чакал под дъжда и би му се радвал толкова, колкото и аз му се радвам.
И ми се иска да намеря всичко, което не търся, но се надявам да открия. Като гърнето с жълтици на края на дъгата, знаеш че може би е там, но никога не тръгваш да го търсиш.
Стана доста късно нали? В повече ми дойде жегата и романтичните книги...

Blue Lagoon  : The awakening (2012)