Бъдещето ми ме очаква

Пиша този пост от новото ми съкровище. Тъй, като бъдещето ми ме очаква се наложи да се разделя с настолния ми компютър и да го заменя с нещо по - лесно преносимо и според мен по - пракрасно. Най - накрая и аз се сдобих с лаптоп, моя подвижен дневник. Вече не се налага да тичам до нас да си записвам разни мисли или да търся лист и химикалка за да не си забравя мисълта.
Остават ми още 16 дена на българска земя. Все още не съм си купила билет, но датата за заминаването ми е определена от преди месец. И да ви кажа вече нямам търпение да се м ахна от тук. Сигурно съм ви го казвала безброй пъти, но този път е различно. Махам се. То се е видяло, че нищо вече няма да е същото. В крайна сметка очаквах повече внимание, мислех си, че на някого му е пукало за мен. В каква жестока заблуда съм била. Още по - добре.
Почвам от нулата, както отдавна исках, но някак оковите на града ми пречеха. Сега вече е различно, никой не ме познава, аз не познавам никого. Последните няколко седмици съм се разкихала без видими причини, мисля, че просто съм развила алергия към мястото, на което живея.
От толкова глупости забравих да честитя 1 година на блога ми. Преди една година станах Мистери, Мистериозната писателка, която търси нещо, което все още не е успяла да открие.
Надявам се след 16 дена да открия поне част от това, което търся вече повече от 2 години.
Не очаквам нищо розово в общии линии, но съм на мнение, че навсякъде е по - добре от тук. Където и да съм ще ми е много по - добре.
Подготвила съм си домашното. Написала съм си адресите на всички полезни неща за града, в който отивам. Всички близки магазини, банки, градски транспорт до общежитието, в което ще съм. Надявам се интернационалния туризъм да ми хареса и разбира се да се разбирам с него.
Събрала съм си багажа. Е почти, малко ми остана. Куфара ми ме чака да го натъпча с всевъзможни неща. Проблема идва в носенето, но жива не жива ще си го замъкна. Нямам намерение да се връщам в България поне следващата половин година, мисля си дори за повече.
И без това повечето хора, на които държах дори няма да забележат, че ме няма.
Засега не ми останаха много неща за купуване, които мисля да взема за там. Трябва да си прибера паспорта от районното и да си купя билета. Малко повече от 2 седмици.
Вече не ме е страх. Няма от какво да ме е страх. Ако не рискувам няма да спечеля, и точно това правя рискувам за да спечеля, защото знам, че мога.

 Ще го направя. 

Аз съм мечтателка и пътешественичка.

 Приключението ми е в кръвта! 

Безсмислено

На този етап всичко ми се вижда толкова безсмислено. Всичко, което градях се разпадна, като кула от карти. Какво стана с всички дългогодишни приятелства и приятелствата, които градях. Нима всичко беше просто за позата.
Писна ми да ми пука за хора, на които не им пука за мен. Писна ми винаги така да става.
Ако напълно изчезна от живота им и спра да ги търся дори няма да забележат.
От 'всичките' приятели, които имах, колко са сега там за мен? Колко? Защото аз не ги виждам. Безсмислено е да си правя труда за хора, на които просто не им дреме. А принципно аз съм тази, на която не й дреме!
Не знам там където ще отида дали ще е по добре от тук. Най - вероятно и там на никой няма да му пука за мен, но поне ще знам, че е така. А не, като тук. Всички се пишат толкова приятели, че чак им вярвам.
Безсмислено и жалко.
Повече няма да се занимавам.

Мечти

Малко късно е. Винаги по това време на денонощието мисля за животът и колко кратък е той. Животът е един миг, буквално. Днес си тук, утре си някъде другаде. Толкова непредсказуем миг. Все още търся смисъла на всичко. Казват, че живота ти е смислен, когато имаш кого да обичаш.
Не може да се каже, че дори търся някого. Искам той да ме открие. Някой зашеметяващ непознат. Който и да е той. Просто искам нещо различно от досегашния ми опит, но ме е страх. Страх ме е да не се озова в поредния омагьосан кръг с поредния идиот. Или да се окажа утешителната награда, на някой, който е откраднал сърцето ми.
Странно. Дори вече не знам дали имам сърце. Дори не е ясно дали ще има какво да открадне.
Чета книги, гледам филми, наблюдавам хора по улицата. Правят любовта да изглежда толкова лесна.
Толкова достижима.
Но в действителност не е така. Поне не е за мен.
При мен дори любов няма.
Вчера гледах Blue Lagoon: The awakening (2012) и се размечтах. Размечтах се, защото такава любов се случва само по филмите, в книги, на приятелите ми... А на мен ми се падат трагичните романси без бъдеще. Те наистина нямат бъдеще.
Не искам перфектен романс. Искам любов. Искам на някой да му пука за мен, когато на мен ми пука за него. Искам някой, който ще се бори за мен.
Искам любов, която ме обърква, която ме кара по цял ден да мисля за него. Искам страст и приключение, може би и малко опасност. Някой, който би ме чакал под дъжда и би му се радвал толкова, колкото и аз му се радвам.
И ми се иска да намеря всичко, което не търся, но се надявам да открия. Като гърнето с жълтици на края на дъгата, знаеш че може би е там, но никога не тръгваш да го търсиш.
Стана доста късно нали? В повече ми дойде жегата и романтичните книги...

Blue Lagoon  : The awakening (2012)

Perfectly

Вече мога да се радвам на воля.

Таксата за университета ми е платена и няма връщане назад.

Продължавам напред, предизвиквам се да продължа, като се изритвам на 2 168 километра.

Може да се каже, че съм леко разочарована от околните. От някои роднини, от някои приятели...

Разбирам как не съм им нужна, а се смятах за полезен човек. 

Но какво да се направи. Какво да кажа за част от роднините ми. Те са, като телефон който чакам да звънне, но никога не звъни. Нито на рождения ми ден, нито на бала ми, нито на завършването ми, нито на дипломирането ми... По Коледа сигурно ще ми се обадят за поредната пачка 'ние сме добри роднини и на нас много ни пука за теб'..

Ама разбира се! Колко съм глупава! Как можах да пропусна тази част...

Е, да аз не съм на пиедестал, но някак не им се иска да ме губят. Ценна стока съм, отгледана, пораснала, зряла, отговорна с акъл. Как биха пропуснали да се похвалят с мен, макар да не са направили нищо през всички тези 18 години за изграждането на личността, която съм. 

Колко тъжно обаче.. Аз по Коледа няма да съм тук. И без това ми писна от банални празници, през които трябва да се правим, че се понасяме. 

Отдавна не се преструвам, че понасям който и да било.

Аз съм това, което съм и съм постигнала всичко сама!

Защото не слушам никого. Не се съобразявам с никого.

Вярно е, че е по - лесно да си тръгнеш. А аз принципно избирам трудните пътища, невъзможните. Но този път няма да си усложнявам живота.

Реших проблема.

Еднопосочен билет.

Почвам нов живот.

Всичко от нулата.

Мечтата ми се сбъдна, най - накрая се махам от цялата тази яма с лайна. Сигурно ви се струвам брутална. Повечето хора не могат да ме разберат как така захвърлям всичко. Или как отивам някъде, където не познавам никого, никога не съм стъпвала там и прочие..

Но какво има да разбират?

Мечтая за това от цяла вечност. Чакам го последните 3 години...

Оправила съм си багажа. Купила съм си всичко, което ми е нужно. Голям здрав куфар, който да побере целия ми живот. Прибрала съм си вещите из разни несесерчета подредени на рафт в гардероба ми и само чакам да наближи датата на заминаването ми. Тогава всичко ще се набута в големия куфар, ще се подреди прилежно целия ми живот и ще мога да замина спокойна.

Доста неща изхвърлих от живота си. Но смятам, че трябва да си седят в миналото, точно там където им е мястото. 

Summer time

Лятно време. Лято. 34 градуса по целзи. С една дума ЖЕГА.
Беше ми забавно. Разбира се всеки път от играчка става плачка. Нали така ми повтаряха, докато бях малка и после ми казваха 'нали ти казахме' докато плачех, че съм си издрала колената или че съм си ожулила брадичката. После тихо подсмърчах докато ми промиваха раните с кислородна вода. Е, беше си забавно.
В събота цял ден се изживявах, като дете. Вместо да поливам градината поливах роднините. Да пораснат големи и да вземат да цъфнат, но пък както винаги се случва всеки иска да притежава последната дума. Върху мен бяха изсипани 2 кофи с вода, но аз продължих да ги мокря с маркуча. Беше забавно и разхлаждащо.
А пък в неделя се пребих. Паднах си на главата, като част от удара ми го пое рамото, от едно съоръжение за йога. Чу се едно глухо туп върху твърдия цимент. За момент си помислих, че главата ми кънти на кухо, и точно за това не ме е заболяло, но след като осъзнах какво е станало почна и да ме боли. Чудех да се да рева ли да се смея ли, не след дълго почнах да правя и двете. Изправих се бавно, защото главата ми пулсираше.
Сега съм с лилаво око, нищо че не се ударих там имам чувството, че синката се мести. Подутината си седи, като цицина, а рамото ми е зеленикаво - лилаво.
Мисля, че повече няма да повторя да се кача на това нещо. Освен ако не искам да си докарам същия цвят и на другото око, който между другото е много приятен. Казаха, че ми отива. Ха-ха
Вече остана съвсем малко време до заминаването ми. Искаше ми се глупостите да свършат, но излизат нови и нови.
В града, в който ще съм в момента е 18 градуса. Звучи ми, като рай. Вече искам да съм там. След 37 дена ще съм. Само толкова малко.
Напоследък доста хора си показаха истинската самоличност, и това ме кара да искам да се махна още по - бързо. Хора, за които вярвах, че ще са винаги до мен ме зачитат, само когато искат нещо. Или пък изобщо не ме зачитат. Вече и не се ядосвам. Не ми и пука. Знам, че няма такова понятие, като завинаги.
Не съм дете. Макар че щеше да е по добре да съм.
Нека лятото да продължи.
Доволна съм от живота.
Така е писано.