Blown away

И бях издухана в буквалния смисъл. Какво мога да кажа? Всичко някак си се връзва. Опитах се да видя доброто в живота, но добрите неща се намират трудно.. Бях издухана, дали ще намеря нещо добро... Изобщо?! И този път се опитвам да го направя правилно.
Да започна отначало, като изградя още една стена между мен и останалите.
Забавно е как някой се опитват да изкупят грешките си с пари... Също толкова е забавно, че ако не бяха парите дори нямаше да ги поглеждам. Не съм толкова наивна за да забравя как са се държали с мен, как не са ме искали и как продължават да се държат. О, не аз просто съм злопаметна. Те ми дават пари, аз се държа прилично, любезно, загрижено, та дори мило. Имам някакви цели в този живот, а за да ги постигна ми трябват пари. Само да уточня - те ми дават, аз не ги моля да ми дават. Правят го без да ги питам от чувство за вина. Взимам всичко, което ми се дава.
И ми е жал за тях, защото никога няма да разберат в какъв човек съм се превърнала. Те ме смятат за дадена монета, смятат, че имам само една страна. И че е онази добрата, а дори не заслужават да се държа така с тях. Боже... След всичко заслужават да горят в Ада... Още преди да се родя местата са им били запазени, ВИП местата.
Аз не мразя хората, просто се чувствам по добре, когато не са около мен. И съжалявам, че съм се старала заради тях. Никога няма да съм достатъчно добра за приятелите ми, за тях.. За всички! Искам да съм достатъчно добра само й единствено в собствените си очи. И когато се погледна след десет години в огледалото да си кажа "Ти успя! Вече можеш да си починеш!". И да забравя за цялото минало време.

Но в момента настоящето е доста тягостно. Искам почивка, но ще мине много време преди наистина да си почина. Чувствам се, като билярдна топка, която всеки момент ще разбие кеглите. Въртя се бързо, защото съм засилена отрано.
Днес ходих до библиотеката, взех си малко фантастика да се пренеса в друг свят, една романтична и две криминални... Да запълня всяка дупчица на мозъка ми с истории.
Чувствам се недооценена, не по скоро така се чувствах вчера когато разсъждавах на ум над темата "Моите приятели". Говоря за една определена персона, вероятно няма да види статията, защото разбирате ли "винаги" чете нещата написани от мен. Such a liar!
Не съм й ядосана, просто чакам да поправи грешката си и да ми се обади. Бях права, и продължавам да съм. Не се надценявам, но аз бях единствения човек, който винаги беше там за нея. Когато плачеше аз бях там, когато се смееше аз бях там, когато беше ядосана - аз бях човека, на когото си го изкарваше, аз бях човека който никога не й отказваше за каквото и да било... АЗ! Не някой друг, а моя милост.
Винаги съм й казвала нещата такива каквито са, заради трезвата ми преценка и заради това, че надушвам всички гнили работи от далеч.
Както и да е, телефона ми е включен. Ако изобщо й е пукало за мен ще се обади, ако не го направи - значи ми е била приятелка заради някаква користна цел, знам ли... Сещам се за много причини!

Изцяло съм се отдала на хората, за които ме е грижа. Тези, които ми показват всичко това, което търся...
И днес се получи една интересна сцена. Не я бях включвала в сюжета на живота ми, макар много пъти да ми е минавала през главата. Аз бях на отсрещния тротоар и този път аз бях тази, която подминаваше. Бях невъзпитаната, която дори не поздрави!!! Гордея се от себе си! В крайна сметка всеки по своя път! :D

Ще ви пусна мили мой читатели един виц и дано ви харесва новия свеж облик на блога ми ^^
Тича Мечо Пух при Прасчо и вика:
- Бързо, дай ми пушката! Грабва пушката и изчезва.
След пет минути се връща и влачи нещо голямо с едната ръка. В другата ръка носи буркан със сладко:
- Ама какви пчели съм намерил само, Прасчо! Погледни, вместо мед носят сладко, а даже и приказват!
Прасчо учуден пита:
- Приказват!? И какво приказват?
- Глупости приказва някакви. "Аз съм Карлсон", "Аз съм Карлсон" - ей такива ги разправяше!