Blown away

И бях издухана в буквалния смисъл. Какво мога да кажа? Всичко някак си се връзва. Опитах се да видя доброто в живота, но добрите неща се намират трудно.. Бях издухана, дали ще намеря нещо добро... Изобщо?! И този път се опитвам да го направя правилно.
Да започна отначало, като изградя още една стена между мен и останалите.
Забавно е как някой се опитват да изкупят грешките си с пари... Също толкова е забавно, че ако не бяха парите дори нямаше да ги поглеждам. Не съм толкова наивна за да забравя как са се държали с мен, как не са ме искали и как продължават да се държат. О, не аз просто съм злопаметна. Те ми дават пари, аз се държа прилично, любезно, загрижено, та дори мило. Имам някакви цели в този живот, а за да ги постигна ми трябват пари. Само да уточня - те ми дават, аз не ги моля да ми дават. Правят го без да ги питам от чувство за вина. Взимам всичко, което ми се дава.
И ми е жал за тях, защото никога няма да разберат в какъв човек съм се превърнала. Те ме смятат за дадена монета, смятат, че имам само една страна. И че е онази добрата, а дори не заслужават да се държа така с тях. Боже... След всичко заслужават да горят в Ада... Още преди да се родя местата са им били запазени, ВИП местата.
Аз не мразя хората, просто се чувствам по добре, когато не са около мен. И съжалявам, че съм се старала заради тях. Никога няма да съм достатъчно добра за приятелите ми, за тях.. За всички! Искам да съм достатъчно добра само й единствено в собствените си очи. И когато се погледна след десет години в огледалото да си кажа "Ти успя! Вече можеш да си починеш!". И да забравя за цялото минало време.

Но в момента настоящето е доста тягостно. Искам почивка, но ще мине много време преди наистина да си почина. Чувствам се, като билярдна топка, която всеки момент ще разбие кеглите. Въртя се бързо, защото съм засилена отрано.
Днес ходих до библиотеката, взех си малко фантастика да се пренеса в друг свят, една романтична и две криминални... Да запълня всяка дупчица на мозъка ми с истории.
Чувствам се недооценена, не по скоро така се чувствах вчера когато разсъждавах на ум над темата "Моите приятели". Говоря за една определена персона, вероятно няма да види статията, защото разбирате ли "винаги" чете нещата написани от мен. Such a liar!
Не съм й ядосана, просто чакам да поправи грешката си и да ми се обади. Бях права, и продължавам да съм. Не се надценявам, но аз бях единствения човек, който винаги беше там за нея. Когато плачеше аз бях там, когато се смееше аз бях там, когато беше ядосана - аз бях човека, на когото си го изкарваше, аз бях човека който никога не й отказваше за каквото и да било... АЗ! Не някой друг, а моя милост.
Винаги съм й казвала нещата такива каквито са, заради трезвата ми преценка и заради това, че надушвам всички гнили работи от далеч.
Както и да е, телефона ми е включен. Ако изобщо й е пукало за мен ще се обади, ако не го направи - значи ми е била приятелка заради някаква користна цел, знам ли... Сещам се за много причини!

Изцяло съм се отдала на хората, за които ме е грижа. Тези, които ми показват всичко това, което търся...
И днес се получи една интересна сцена. Не я бях включвала в сюжета на живота ми, макар много пъти да ми е минавала през главата. Аз бях на отсрещния тротоар и този път аз бях тази, която подминаваше. Бях невъзпитаната, която дори не поздрави!!! Гордея се от себе си! В крайна сметка всеки по своя път! :D

Ще ви пусна мили мой читатели един виц и дано ви харесва новия свеж облик на блога ми ^^
Тича Мечо Пух при Прасчо и вика:
- Бързо, дай ми пушката! Грабва пушката и изчезва.
След пет минути се връща и влачи нещо голямо с едната ръка. В другата ръка носи буркан със сладко:
- Ама какви пчели съм намерил само, Прасчо! Погледни, вместо мед носят сладко, а даже и приказват!
Прасчо учуден пита:
- Приказват!? И какво приказват?
- Глупости приказва някакви. "Аз съм Карлсон", "Аз съм Карлсон" - ей такива ги разправяше!

Ето как прекарвам времето си вкъщи... [2]

Признавам, и днес си прекарах времето в кухнята... Скоро време мога да не изляза в буквалния смисъл от нея :D:D Като оставим шегата на страна, днес беше един вкусен ден...
Кейк с вишни


Тарталети
Забравих, че тестото не трябва да набухва и му сложих сода, затова ми се наложи леко да ги издълбая кошничките.

И разбира се ги напълних със сладко от сини сливи.

Трябваше да правя крем за тарталетите, но обърках нешестето и не се сгъсти, но сега чакам крема да се замрази, ще има сладолед... Та в крема трябваше да се сложат само жълтъци, с белтъците направих целувки.. Малко абстрактно изкуство.. Направих първите няколко целувки нормални, после реших защо да не са по безформени, като облачета :D

Ето за какво говоря.. Една с една няма еднаква, но пък след като ги суших 2 часа станаха много добри ^^


Като заговорих за абстрактно изкуство...

И това е от мен за днес ^^ :)

Ето как прекарвам времето си вкъщи... [1]

И понеже е изключително разтоварващо смятам да покажа снимки от кулинарните си произведения, това е другото ми хоби, и нещото, с което да се занимавам в бъдеще :)
Брауни




Понеже се сдобих с форми за малки пайове реших да ги използвам. Не знам дали сте опитвали сладкиш със сини сливи и стъргано тесто, е ако не сте много сте загубили. И така станаха моите малки сладкишчета от ронливо маслено тесто, във форми за пайчета.
как ги направих... И разбира се резултата:




И не може в тези горещини да се мине без нещо студено, аз разбира се направих мелби ^^

Ако се чудите какво е зеленото топче, ще уточня, че е пъпеш. Изрязвах го с лъжица за декорация, прилича на тази за вадене на сладолед, но е 2 пъти по малка.. :)

И с това се занимавам, когато искам да се разтоваря или да си почина, влагам емоциите си в готвенето.. Почти винаги импровизирам за по голяма оригиналност и сладкишите се получават много вкусни... И най - облагодетелствани от това са роднините ми :D:D Бих писала още, но имам да мия съдове :D:D:D

I am only one ...

Сама съм тук и никой не е останал да бъде герой. Самата аз не съм герой, няма й да бъда. Аз съм едно момиче с убийствени мечти, или самоубийствени... Което може да живее и без любов. Живее се, не е болка за умиране. Не ми пречи.
Тази приказка е леко изкривена, гадна и мрачна, също като моя свят бездънен. Падам в бездната, само падам, падам и падам.. Да си кажа уморително е да не виждаш слънцето от толкова много време, макар да имам просветления понякога.
Например днес, беше изключително светъл ден, докато в края на деня не се почва същата песен... И съм изморена от това. Нетипично за мен пиша разплакана, макар никой да не вижда това, няма кой да го види... Или по точно крия се добре.
И сърцето ми само ще си умре, ако вече не го е направило?! И края няма да дойде, поне при мен край няма. Бездната си е бездна!
Все още очаквам живота, който никога не е бил. Мисля си да хвана one way ticked to the moon... And I'll never coming back!!
И все пак аз съм единствената, която все още се бори за нещо... И няма смисъл да плача, нали съм силното момиче. Онова, което на никой нищо не е направило, и онова същото, което всеки взема за дадена монета. И без това отронвам една сълза и твърдя, че плача, забравила съм как се прави... И просто пиша тук, защото иначе няма къде да си излея чувствата, мъката и гнева, който се събира в мен. Не ми пука дали хората, които четат това ме разбират.. Аз не очаквам нищо от никой!!
Може би съм обречена денем да съм една, вечер друга... Като в някакъв омагьосан кръг.

Pouring Rain...

Както обикновено и днес излязох без чадър. Всъщност аз никога не си взимам такъв. Мразя да нося излишни неща, обичам да се разхождам под дъжда.
Та днес след като слязох от метрото се поразхладих, защото дъжда така ме наваля, че станах цялата вир вода, а изправената ми коса се накъдри със скоростта на светлината.
Обаче беше изключително освежаващо и приятно... Идилия. Имах чувството, че съм сама, защото на спирката на автобуса нямаше никой, а аз си ходех напред-назад, като държа ме мокреше, очакваща да се случи нещо различно.
Не се случи, но това не ми попречи да погледна нещата от различна гледна точка. Преди, докато бях по малка си казвах, че хората, които седят така под дъжда са луди, но ето че днес аз бях луда. Седях, преминаващите хора ме гледаха странно, сякаш не съм с всичкия си, но предположих, че те никога не са били толкова свободни, колкото аз бях в онзи момент. Бях толкова лека, волна и свободна... Не се бях чувствала така от много време, а самия дъжд сякаш проми всички насъбрали се емоции в мен.
Така че кога е следващия дъжд?! Искам да се разхождам свободно, докато капе и единственото, което се чува е звука на капките, които се забиват в земята...