Въпрос на време

След дълго и обстойно мислене взех решението да спра да мисля поне за малко. 

Стигнах до някакви заключения, че е време да си почина, защото го заслужавам. 

Разбрах много неща за живота през последната година и реших, че може бих могла да споделя някой с вас, разбира се, ако ви се чете. ^^

1. Всичко е въпрос на време. Няма значение какво искате, ако работите усърдно е просто въпрос на време да го получите. 

2. Ако смятате, че целия свят ви е крив и всички са ви виновни, то най - вероятно причината се крие във вас самите, а не в околните.

3. Ако сте изненадани от лошо/кофти/грубо поведение, спрямо вас, то вероятно сам сте си го предизвикали, повечето хора са на принципа 'Каквото повикало, такова се обадило'. Потърсете проблема в себе си.

4. Когато някой ви се оплаква прекалено много и няма друга тема, за която да говори, спрете изобщо да му се оплаквате, ако и това не помогне, значи проблема е в човека срещу вас.

5. Зодиите, годините и родния град не са виновни за държанието на дадени хора. Липсата на възпитание и морал е виновна. 

6. Няма какво да се молите на всички Богове, когато искате нещо, седнете си на задниците и направете и невъзможното.

7. Ако си мислите, че всички ви смятат за човек, който нищо сам не може да свърши, то вероятно сте прав. Разбира се, ако желаете този факт да се промени, докажете сами пред себе си, че не сте безполезни.

8. Няма тъпи хора, само хора които избягват всякакво взаймодействие с ученето.

9. Не е модерно да си ограничен, нито да се правиш на нещо, което не си.

10. Не съди за хората по външния им вид. Доста ще сгрешиш 

11. Не слагай мъжете и жените под общ знаменател, само защото си си патил от някакви хора. 

12. Някъде там ще намериш хора, които ще са ти, като сродни души.

13. Ако си нещастен, намери начин да се промениш.

До свидания!

Ще ми липсваш!

Човека, който съм

Може би е време да приема този човек. Но не мога. И това е. Винаги може повече, винаги трябва да се бутам за да може да направя нещо повече, и точно за това, понеже не съм доволна от себе си, не мога да се приема такава, каквато съм. Винаги може още. А мен трябва да ме бива в някакви определени неща, и да разбирам други. Просто съм странен човек.
Понякога се чувствам загубена сред толкова много информация за живота и за всичко друго. Колкото повече се опитвам да постигна нещо и да науча нещо, толкова повече поставям под съмнения знанията си и способностите си. но нали така трябва за да бъдем успешни, за да осъзнаем грешките си и да не ги повтаряме втори път.
Най - големия факт, който научих през последната година е, че мястото, на което се местиш не променя начина ти на живот, не променя нищо. Ако сам не се промениш и на Марс да отидеш пак нищо няма да можеш да промениш. Мястото не променя начина ни на живот. Ние сами трябва да го променим, ако желаем да сме по - щастливи. Погледнато от друга гледна точка, ако един човек сам не може да открие как да бъде щастлив, нито мястото, нито хората ще го направят по - щастлив. В случая съм късметлийка, защото сама понякога дори съм по - щастлива, от колкото когато съм сред хора.
Цялостната промяна идва от вътре, от начина на мислене на дадения човек. Страховете ни пречат да се променяме, защото в главата ни се появяват някакви гласове, които ни разконцентрират.
Последната една година се промених, не заради мястото, не заради хората, а просто защото беше време за промяна. Имах чувството, че се затварям все повече и повече в себе си, но напротив, хванах се да говоря за неща, за които преди никога не бих си отворила устата.
И все пак никой не ме познава така добре, свикнала съм да мисля за себе си, като непредвидим човек, но кой знае, може би някъде там има човек, който предвижда ходовете ми.
Всеки ден в главата ми се появяват нови и нови мисли за това каква трябва да съм, какво трябва да знам, но съм само на 1/10 от цялата информация, която трябва да погълна преди да стана това, което искам да бъда. Ако някой може да ме съсипе емоционално, то това съм самата аз, никой външен фактор не може да ми навреди по какъвто и да е начин.
Всяко нещо се случва поради някаква причина, и повечето ще кажат, че не можем да се борим с вселената или съдбата си, но аз отново имам друга теория по този въпрос. Можем! И трябва! Ако нещо не ви харесва не се примирявайте, борете се за това, което смятате за важно. Нищо няма да загубите, не се инатете, просто се борете, дори да ви казват, че е загубена кауза, не се отказвайте, защото можете. Не си оставяйте мечтите на произвола на съдбата, не го правете.

Седмица покой

Никога не съм мислила какво ще е да намериш някой и той да си тръгне, ама никога дори не го бях обмисляла, защото винаги аз си тръгвах. Да намериш някой, който толкова много прилича на теб, имаш му пълно доверие, а в същия момент никакво, разбираш го само с поглед, чете ти мислите, понякога и ти неговите, редувате се. Никога не си намирала нещо по - добро, и не мислиш, че скоро би ти се отворила възможност да намериш подобен човек, подобна личност. Понякога ти писва от него, искаш да го няма, да не ти пречи, друг път не искаш да си тръгва, и можеш да седиш около него с часове. Всички глупави неща, които измисля за да те дразни са ти приятни и някак не искаш тези моменти да отминават. Колкото и да казваш, че искаш да си тръгне, всъщност не искаш, защото тогава ще загубиш нещото, което си търсила с години.
И в някакъв момент - да, в живота се появява човек, който те променя тотално, показва ти на къде трябва да вървиш, как трябва да гледаш на себе си, как трябва да се отпускаш от време на време и да бъдеш себе си, да не гледаш всички хора с недоверие... Идва, показва ти светът и си тръгва, но не си нещастна, ни най - малко, защото знаеш, защото и той ти е казал, че някой ден вероятно след 20 години ще работите рамо до рамо, но кой знае? Не искаш да си тръгва, но знаеш, че там някъде го очаква ясно бъдеще и ще бъде щастлив, за това го подкрепяш и се опитваш да не показваш, че всекидневните ви разговори ще ти липсват, дори и малките заядливи щеги, които пуска, защото осъзнаваш, че няма кой повече да ти слага странни прякори и да се смее, като побъркан. И макар никога да не си очаквала, че ще имате нещо общо, вие имате повече от колкото си си мислила, че може да имате. Дори да се различавате по 15 параграфа. И дори да знаеш, че още не си е тръгнал, той ще го направи и пак ще трябва да продължиш да вървиш. Може би там ще срещнеш някой, който прилича на него, но в никакъв случай не търси за други, като него, защото само ще се разочароваш. Просто живей, както ти е показал, че трябва и се бори за нещата, които винаги си искала да постигнеш. Направи си живота лесен и го живей такъв!

Не знам как е възможно, но успях да се загубя за някакво време, но после веднага се открих. Беше лесно, може би защото знаех къде съм се оставила.
Най - сранното беше, че не се бях губила от доста време, но този път успях. Вманиачих се в един фотоапарат, за да забравя друго нещо, което е човъркаше отвътре и лека по лека ме разяждаше. Надух главата на двама - трима мой познати, заради фотоапарата. Страст ми е да снимам, хоби ми е, и отдавна си мечтая да сменя полу-професионалния с професионален, но все изкачаше нещо друго. И този път излезе уникална промоция, която не можех да изпусна. Преди една седмица горе долу видях промоцията в един от местните сайтове и реших, че трябва да го взема, но понеже беше през нощта го оставих за сутринта. Същата вечер се въртях, като луда и по едно време ми писна да го правя и реших да стана, натиснах копчето на лаптома ми, но той не тръгна, извадих му батерията и пак я сложих и пак тръгна, след като се включи нямах интернет, рестартирах го, но пак нямах интернет. Бяха няколко знака от съдбата, че не е писано. На следващия ден, след като предишната нощ не бях спяла отново реших, че трябва да го поръчам, около 10 пъти тъкмо стигах до бутона за плащането и се отказвах. Деня след това пак бях пред дилема и се човърках мъчително, облякох се и отидох до магазина, след като стигнах там, разбрах, че го имат само в интернет магазина, но хванах подобен модел, и изобщо не ми беше радостно да снимам с него. Изнервих се на себе си и излязох, нямам спомен как съм се прибрала, освен че по пътя минах да си взема кутия сладолед. Също така по някое време между магазина и дома ми си казах "майната му на всичко" и леко ми мина. Но вечерта отново ме хванаха лудите. На следващия ден вече решително натиснах бутона за плащане, но понеже в сметката имах с 3 цента по - малко от колкото беше сумата за апарата не ми разреши плащането. Вдигнах се и отидох до банката да вкарам пари, но там машината, в която се вкарват не работеше. Поредния знак от съдбата, че просто не е редно. След това си тръгнах и по едно време се спрях на един ъгъл. Какво исках? Защо се вманиачих толкова в нещо, което нито една част от мен не иска? Седях на този ъгъл, докато не спрях да мисля. Просто се изключих.
После отидох да пия кафе и ми мина съвсем. От тогава не съм говорила за фотоапарата, нито смятам скоро да говоря за него.