Само един миг ми трябва, само една песен, само един шанс, само един човек, за да преобърна всичко. И ще го направя, няма да е рязко, а постепенно, вече почнах.
Взех решение, което ще е категорично и окочантелно. И не мисля, че има нещо на този свят, което ще ме спре. Имах много време да помисля и да реша какво искам, вчера мисля че последната капка попадна в чашата ми на размисли, която се препълни и беше време да взема решение.
Така или иначе тази година променям всичко, нека променя всичко до край.
А при мен е време да избера това, което заслужавам. Без да се замислям за последствията, просто да живея... Веднъж и завинаги!!! И така до края!
Май съм си идиот по душа... Така ли съм се родила, обществото ли ме направи такава, но съм идиот. Под идиот нямам предвид, че съм глупава. Имам предвид, че се самопрецаквам брутално, не бих казала, че някога съм прецаквала някой друг освен себе си... Общото зло се съюзява, когато хем сам се прецакваш, хем и обществото те тъпче. Ама нали съм твърдоглаво и игнорирам дори себе си и продължавам.
Само аз ли съм такъв мазохост не мога да разбера? Съсипвам се, психически, емоционално и после отново се възраждам. Повечето хора имат все някого да обвинят, ако нещо им е криво, аз винаги обвинявам себе си и търся проблема в себе си. Ако нещо не се получи, то със сигурност аз съм виновна. Защо?! Защото така съм свикнала... Да съм черната овца. Почти навсякъде съм черната овца. Как веднъж не се слях в тълпата? Защо поне веднъж не съм, като всички останали.
Не мога да разбера какво ми липсва? Акъл със сигурност не ми липсва, но не съм се хващала и на други да раздавам. Да отида на психиатър? Човека ще стане и ще си излезе, то в моята глава е вечна битка между аз, мен и себе си...
Чудя се просто до кога ще продължавам по този начин. Какви са тези моменти, които имам.
Да не говоря как съм се изолирала от света, дори когато съм сред хора. Защото съм идиот. Психично болна съм по не знам колко параграфа, тази лудост ме дави, но продължавам да изплувам. Няма лечение за мен, дори сигурно и лекарства няма.
Всеки път, когато някой ме допусне в живота си почвам да се държа, като идиот. Всеки път, когато някой иска аз да го допусна в моя - се държа, като още по - голям идиот.
Искам да избягам, не от някой друг, а от себе си. Но както се пее в една песен "...не някой друг, а себе си заблуждаваш, че може би това заслужаваш..."
Дали заслужавам това? Или просто съм свикнала да бъда възприемана, като черна овца, все пак всеки си носи маската. Моята ли? Мога да бъда еднакво гадна с или без нея.
Въпроса е, че ми писна да наранявам несъзнателно хора, на които им пука за мен, само защото мен са ме наранявали и имам проблем с доверието. Понякога се чудя толкова ли е трудно да допусна някой до себе си, и това нещо в мен да не се опитва да го изрита от живота ми.
Хората врагове имат - аз имам себе си и куп хора, които не ме харесват.
Странното е, че веднъж щом си тръгна от някъде всички ме заобичват.
Предполагам такъв е живота.
Долните две картинки дават кратко разяснение на живота ми тази седмица.
Как се казва "Обичам те!"? Когато това прословуто "обичам те" носи такава отговорност със себе си. Способни ли сме да я поемем? А реално мислим ли това, което казваме, или просто нескопосано отговаряме на думите... Защо "обичам те" се е превърнало, като дъвка? Дъвчеш, дъвчеш и накрая я изплюеш на горещия асфалт, или на някой площад при останалите дъвки. "Обичам те" вече не носи това романтично значение, "обичам те" вече сякаш не значи нищо... Загубило е значението си, от толкова честа употреба. Няма същия смисъл? Или аз просто съм от някой друг век. И дори някой да ти го каже, кога разбираш, че е истинско, след като цял живот някой те е лъгал? Как да си отдъхнеш, като си забравил как се плаче? Как да премахнеш стягащата болка около гърдите си, когато знаеш, че ти сам си я причиняваш? Как да приемеш някой нов в живота си, когато не можеш да пуснеш някой друг? А понякога мисълта да го пуснеш, означава да пуснеш мечтите си... Как се пуска ТОЗИ, който променя целия смисъл на живота ти и те прави по - добър човек, въпреки че осъзнаваш, че дори когато имаш този човек до себе си, не си на върха на щастието... Как водиш ежедневна битка със самия себе си, когато всъщност искаш да си някъде другаде. Когато всичко е прекрасно и идеално, и пак не се чувстваш щастлив...
Как се казва "Обичам те", когато понякога е толкова трудно дори себе си да обичаш... А как го казваш, когато обичаш само себе си... Как се живее, ще ми се да прочета. Правилно ли живея? Младините ли си погубвам? Защо съм толкова млада, а имам чувството, че живея десети живот... Защо съм толкова горделива, проклета и егоистична? Ще се случили това да дам обеснение какво ми е и да не бъда криво разбрана или критикувана... Или ще се появили човек, който само да ме изслуша без да си дава "адекватното мнение", а когато този човек се е появил защо е толкова далеч? Защо съм толкова млада, а се тревожа за милион неща... Как се превърнах в жена на средна възраст, когато дори второто десетилетие от раждането ми не е напълно завършено?!
Една година. Какво означава една година за повечето хора? Какво означава една година за мен? Как за една година цялото ти съществувание може да се промени по такъв начин? Защо се променяме? Как се променяме? Защо повече не може да сме същите? Защо хората, които идват в живота ни ни променят по такъв начин? А защо тези, които искаме да останат в живота ни си тръгват? Защо се примиряваме с несправедливостите? Защо се учим да живеем наново всяка следваща година? Защо понякога е толкова трудно да живееш? Как можем да се преборим със себе си? Има ли смисъл да водим война със себе си? Какво ни кара да обичаме другите? Защо се привързваме към хора, които си отиват? Защо не обичаме тези, които ни обичат? Толкова ли е трудно да намерим нещо съвършенно? Защо, когато го намерим то си отива? Защо седим с хора, които не обичаме? Трудно ли е да сме себе си, в свят, в който никой не е себе си? Защо връзките от разстояние не сработват? Какво се губи? Защо не можем да си признаем, че обичаме някого? Защо ни е страх да не ни отблъснат? Защо не можем да преглътнем егото и гордостта си поне веднъж годишно? Защо винаги трябва да чуя нещо, за да повярвам в него? Защо просто не мога да го видя, когато всичко крещи "ВИЖ ГО!"? Защо не мога да съм същата? Защо си отиде? Кое е правилното решение? Какво значи "следвай сърцето си"? Ами ако сърцето ми ме подведе? Какво значи всичко това? Има ли сродни души? Ако е така, защо моята е толкова далеч? Защо хората, които ни разбират най - добре са най - далеч? Защо на този свят няма две хубави неща? Защо винаги на мен? Защо??? Защо? Защо????...
И това минава през главата ми само за някакви мимолетни части от деня, ако трябва да изпиша всички въпроси, които минават през главата ми, то предполагам, че Blogger няма да ми е достатъчен....
Може би по случай това, че вече е есен, отвън е слънчево за пръв път от дни. Времето е прекрасно, надявам се и есентта да бъде прекрасна. Чувствам се добре, мотивирана и щастлива, за пръв път от много време.
В главата ми все още се върти мисълта "hold on to whatever keeps you warm inside", и си мисля, че точно това нещо няма да мога да го пусна. Но защо да го пускам напълно? Осъзнавам, че дори и с това нещо пак не се чувствам напълно щастлива. На някакви моменти съм... всеки ден.
Преди няколко години открих, че съм обречена денем да съм една, а вечер друга.
Вечер, когато оставам сама с мислите си, понякога е направо съкрушително.
Такива неща имам в главата, че ако някой ги чуе ще каже, че съм луда.
И може би няма да е далеч от истината.
Писателите сме болни хора, неразбрани от обществото. С твърде странни разбирания за света, и в писането откриваме начин, по който може би се опитваме да ги обесним на останалите.
Но не всеки може да разбере написаното, понякога им се струва, като някакви надраскани неща без смисъл.
Този Септември нещо се промени, и се надявам този Октомври да продължа с промените.
Пожелавам на всички прекрасна есен, в която да сбъднете много мечти, да откриете много неща, и всичко най - хубаво! :3
