Не се преодоляват.
А да чакам нещо, което ще се случи най - рано след 3 години - ми няма голям смисъл. Нека запазим това, което имаме сега, и да се опитам да не си насилвам късмета. Всички продължават, и аз покрай тях.
Та дори приятелствата от разстояние не сработват.. Става само с много специални хора, които се радвам, че съм открила и макар разстоянието някъде там винаги ще ме чакат.
Гледам да мисля позитивно, да не се опитвам да се строявам, като пълен нацистки диктатор, и да не се тормозя много, защото само си вредя.
Преди смятах, че съдбата е за загубеняците, и всеки се оправдава с нея, защото не му е стискало да направи нещо, е вече не съм с чак толкова борбен дух, и не съм чак толкова нахъсана да ритам задници, да не говоря, че и мотивация едвам едвам намирам, в някакви моменти просто съществувам, даже и не живея. Хубаво е, че скоро такива моменти е нямало, защото се държа за нещо, което ме прави щастлива, но което трябва да пусна, защото моето не е нормално.
Но да оставим настрана какво съм мислила преди, сега съм се оставила на живота, каквото е станало - така е трябвало да стане, каквото ще става - идея си нямам, но ще стане.
За това аз продължавам, бавно, бавно, но сигурно.
