The way I figure it, everyone gets a miracle.

Вярно е, че не съм, като всички останали, дори не се старая да съм, като тях, защото съм лимитирана колекция, но и аз си искам моето чудо.
Искам го! И не съм съгласна, че цял живот ще ми се налага да избирам едно пред друго, ами няма пък! Искам всичко, и ще намеря начин да го получа, без значение за какво се отнася. Винаги намирам начин и винаги постигам това, което искам. Знам, че съм упорито говедо, но тъкмо това ме прави различна от останалите. Аз няма да се откажа, дори всички вече да са се върнали в изходна позиция. Аз няма... Винаги тръгвам, когато другите спират, на пук на тях, за да им покажа как се прави и защо не им се получава.
И този път не е различно.
Ще ми отнеме някакво време, не знам колко, но ще направя всичко, за което мечтая и ще постигна всичко, което искам.
Просто защото съм аз. И само защото се отнася за мен. А щом аз съм намесена в картинката, то невъзможните неща ще станат възможни.
Може би не днес, може би не утре, но ще станат. :)

Да мисля или да не мисля?!

От както се помня си задавам най - различни въпроси. Не винаги намирам отговори, но се опитвам поне приблизително да си ги обесня. Дори понякога обесненията ми се получават.

Но последната седмица не мога да си обесня много неща. В един момент си мисля, че съм открила сродната си душа, в другия съм сама по средата на нищото и се чудя какво се случва с мен, в следващия се появява нов субект в живота ми и аз решавам, че трябва да му се харесвам.

А сега?! Сега седя и знам, че както през последната седмица ще се събудя рано сутринта, около 4-5-6 часа, нищо че съм заспала замо преди 3-4 часа. 

Главата ми е пълна с въпроси, на които нямам отговор. Пълна е с изречения, които повтарям, потретвам докато не ми омръзнат да ги слушам, пълна е с образи на хора, които искам да забравя, и с образи на хора, които искам да запомня, но защо не мога?!

Защо?!

Казват ми, че съм добър човек. Човек, който е интересен, и от който има какво да се научи и по тази причина си общуват с мен, но защо аз не се виждам по този начин?! Защо не мога да се приема такава каквато съм, и винаги се опитвам да бъда нещо, което си мисля, че е редно да бъда?

Ами ако приема това, което ми казват за чиста монета? После какво?! Може би по този начин ще прецакам цялата си същност? Възможно ли е? Или отново мисловната ми дейност ми подлага крак и чака да мина да се спъна.

Мислех си преди няколко дена, че съм намерила сродната си душа, човек, който ме описа с 3-4 изречения и това беше напълно достатъчно за да ме остави без думи и да мога само да се съглася, но после същия този човек ме остави само с мислите ми, което беше голямата му грешка. Не бива да казваш на човек, който се отрича ден след ден какъв е, защото той го знае, и освен да се съгласи с това друго няма да направи, но вътрешно всеки изминал ден ще се изяжда малко по - малко, толкова гадно и брутално колкото и най - злите му врагове не могат да го наранят. И останах сама със затвора в главата ми, задаваща си хиляди въпроси. Какво ще стане, ако спра да страня от разни хора? Ще продължа ли да бъда същата? Какво ще се промени? Знам, че съм различна, но не ме ли прави точно това специална? Лошо ли е да предпочитам да не общувам с хората, които ме заобикалят? 

Винаги когато се опитам да съм приятелка с някого, винаги се прецаква нещо, и все пак има хора, които са останали до мен и ме разбират. Не знам как го правят, може би ме приемат такава каквато съм.

И тук идва главния мотив, в който аз не се приемам такава, каквато съм и непрекъснато се подлагам на всякакви мисловни изтезания, логично планиране, мисловна болезнена дейност, как мога да се променя. С какво мога да променя себе си?! Да изглеждам по  друг начин? Да се чувствам по  друг начин? Да бъда възприемана по друг начин.

Но колкото и да се опитвам накрая пак стигам до задънена улица, под съзнанието ми работи срещу мен и това е най - големия проблем.

Confession 2

Пак съм тук, с моята изтерзана душа. Чудя се вече какво наистина правя с живота си. Знам, че е за добро, но просто имам чувството, че не издържам, но продължавам, не съм ли най - тъпо упоритият човек на тази планета?
Ръцете са ми вързани и нищо не зависи от мен, абсолютно нищо, нямам какво да спечеля, а също така вече не ми е останало какво да губя.
Имам мечти, мамка му!
Имам големи мечти!
Но съм на косъм да загубя всичко, ако не се стегна и не продължа да се боря както обикновено. Никак не ми е лесно, само аз се разбирам, но някак вече не търся разбирателство от другите. Не ми трябва, защото дори сама не се разбирам. А може би трябва да почна да се разбирам.
Вече не знам кое е добро или кое е лошо, кой е с мен или кой е против мен. В някакво пълно отричане на живота съм на този етап. Живее ми се, но не правя нищо по въпроса.
А трябва. Ще ми се наложи. Събирам сила.

Confession

To gain that which is worth having, it may be necessary to lose everything else.

Понякога за да спечелиш, трябва да загубиш. 

Защо ли имам чувствуто, че в моя живот повече съм губила, от колкото съм печелила.

Това чувство не ме напуска. Дори да не се сещам за него, то е там. 

Цената на всичко хубаво, че което ми се е случвало се изразява във всичко лошо, което съм преживяла. Не мога да се откажа от лошото, защото не искам да загубя нищо от хубавото, а те сякаш вървят ръка за ръка.

Последно време се чувствам стара, повече от обикновенно. За последната половина година имам чувството, че натрупах един голям житейски опит, но това далеч не е всичко, което ми предстои да видя.

А вече ми е така изморено, скъсявам си живота несъзнателно. А може би е съзнателно?

Занемарих всичките си хобита, занемарих целия си предишен живот. И то за какво?! 

Понякога наистина се чудя за какво...

И най - страшното е, че отговора който получавам е жесток.

Занемарих всичко за по - добър живот. Но ако този живот е добър, но не ми носи почти никакво щастие. То тогава какво?!

Преди твърдях, че няма значение каква цена ще заплатя, да все още няма значение, но си мисля, че може някога в бъдеще цената, която съм платила да ми дойде в повече.

Едно е сигурно, няма път назад.

Снимка: интернет

Поредната, сред многото

Настъпи и поредната година. И поредния ми пост.
Напоследък си задавам много въпроси. Повечето са безсмислени, но аз не знам защо намирам дълбок смисъл в тях.
Някога да сте намирали някой, който ви напомня изключително много на вас самите?! А дали това, което виждате не е собственото ви отражение или чувството, което е останало у вас?! Или може би този човек наистина прилича на вас? На едно отминало "вас". На едно подминато, забравено и погребано "вас". Ами, ако е така?
А какво ще стане, ако намирате себе си, когато сте с този човек. Или просто намирате бряг?
Колко време ще ви трябва да си тръгнете от този бряг, който вече е бил зает от някой друг преди вас и в момента вие сте излишни?
Нима някой може да ми даде отговори на всички тези въпроси.
Питам се аз ден след ден, но не откривам... реален и смислен отговор.
Ами.. ако всичко е само в моята глава?!
Тогава КАКВО?!

И ето пак стигам до улицата "аз не мисля, че живея, аз просто съществувам".