Confession 2

Пак съм тук, с моята изтерзана душа. Чудя се вече какво наистина правя с живота си. Знам, че е за добро, но просто имам чувството, че не издържам, но продължавам, не съм ли най - тъпо упоритият човек на тази планета?
Ръцете са ми вързани и нищо не зависи от мен, абсолютно нищо, нямам какво да спечеля, а също така вече не ми е останало какво да губя.
Имам мечти, мамка му!
Имам големи мечти!
Но съм на косъм да загубя всичко, ако не се стегна и не продължа да се боря както обикновено. Никак не ми е лесно, само аз се разбирам, но някак вече не търся разбирателство от другите. Не ми трябва, защото дори сама не се разбирам. А може би трябва да почна да се разбирам.
Вече не знам кое е добро или кое е лошо, кой е с мен или кой е против мен. В някакво пълно отричане на живота съм на този етап. Живее ми се, но не правя нищо по въпроса.
А трябва. Ще ми се наложи. Събирам сила.

Confession

To gain that which is worth having, it may be necessary to lose everything else.

Понякога за да спечелиш, трябва да загубиш. 

Защо ли имам чувствуто, че в моя живот повече съм губила, от колкото съм печелила.

Това чувство не ме напуска. Дори да не се сещам за него, то е там. 

Цената на всичко хубаво, че което ми се е случвало се изразява във всичко лошо, което съм преживяла. Не мога да се откажа от лошото, защото не искам да загубя нищо от хубавото, а те сякаш вървят ръка за ръка.

Последно време се чувствам стара, повече от обикновенно. За последната половина година имам чувството, че натрупах един голям житейски опит, но това далеч не е всичко, което ми предстои да видя.

А вече ми е така изморено, скъсявам си живота несъзнателно. А може би е съзнателно?

Занемарих всичките си хобита, занемарих целия си предишен живот. И то за какво?! 

Понякога наистина се чудя за какво...

И най - страшното е, че отговора който получавам е жесток.

Занемарих всичко за по - добър живот. Но ако този живот е добър, но не ми носи почти никакво щастие. То тогава какво?!

Преди твърдях, че няма значение каква цена ще заплатя, да все още няма значение, но си мисля, че може някога в бъдеще цената, която съм платила да ми дойде в повече.

Едно е сигурно, няма път назад.

Снимка: интернет

Поредната, сред многото

Настъпи и поредната година. И поредния ми пост.
Напоследък си задавам много въпроси. Повечето са безсмислени, но аз не знам защо намирам дълбок смисъл в тях.
Някога да сте намирали някой, който ви напомня изключително много на вас самите?! А дали това, което виждате не е собственото ви отражение или чувството, което е останало у вас?! Или може би този човек наистина прилича на вас? На едно отминало "вас". На едно подминато, забравено и погребано "вас". Ами, ако е така?
А какво ще стане, ако намирате себе си, когато сте с този човек. Или просто намирате бряг?
Колко време ще ви трябва да си тръгнете от този бряг, който вече е бил зает от някой друг преди вас и в момента вие сте излишни?
Нима някой може да ми даде отговори на всички тези въпроси.
Питам се аз ден след ден, но не откривам... реален и смислен отговор.
Ами.. ако всичко е само в моята глава?!
Тогава КАКВО?!

И ето пак стигам до улицата "аз не мисля, че живея, аз просто съществувам".

Връщане в миналото

Връщам се в миналото. Един бърз флашбек за последните пет години. Колко неща не са същите, колко неща са напълно различни, с колко хора сме напълно непознати днес.
И разбира се имаме си фейсбук-а, гледаме си снимките. Гледаме колко много сме се променили. Спомняме си какви сме били през онеи дни и разбира се, за нас тези хора си остават онези от онези дни. Дори да са се променили, ние ги помним с държанието им през онова време. Може би ако си поговорим ще осъзнаем каква дълбока промяна има в тях, не само във външния вид, а и вътре в тях.
Знаете ли, превърнах се през годините в нещо, в което не исках да се превръщам. Но свикнах да живея със себе си, дори се заобичах, може би прекалено много. Прекарах една част от израстването си, да отричам себе си, да плача, че не съм такава или да си представям каква мога да бъда. Но с времето се промених, започнах да харесвам себе си и това, коя съм спря да ми прави впечатление.
И може би при всички хора трябва да е така. Защото Вие сте тези, които Сте. И нито хорското мнение, хорските погледи и случките в живота ви, не бива да ви карат да се отричате от себе си.
Може да се отречете от всички, но не трябва да се отричате от себе си. Защото накрая имате само себе си, дълги години ми отне да осъзная, че имам само себе си.
Аз съм единствената, на която мога да разчитам. Сега най - вече, когато съм кажи речи напълно сама, далеч от всички и всичко. И най - вече далеч от хората, от които толкова дълго бягах.
Годините на мен ми дадоха спомени, към които да се връщам от време на време. Не живея в миналото, но го помня сякаш беше вчера. И когато не остава нищо за мен аз имам себе си, и едни далечни вече охладняли спомени. За повето това е една тъжна история, но за мен не е. За мен е щастлива. Повечето хора, които минаха през живота ми винаги имаха нужда да имат някой до тях, това ги правеше силни. Но аз винаги съм била достатъчно силна да съм сама и това да ми харесва.
Винаги съм имала себе си, дори когато се отричах. Дори когато не исках да бъда себе си, а исках да бъда някоя друга. Това е отминал период от живота ми. От години на сам аз не искам да бъда никоя друга, освен себе си.
Защото аз съм напълно цяла. Достатъчно силна, борбена и прекалено горделива, за да си призная, че имам нужда от някого или че ми е трудно. На мен винаги ми е добре.

И отново съм тук..

Мина доста време? Е, не чак толкова много, само един месец, но на мен ми се струва повече. Отдавна не съм писала. Не защото няма какво да кажа, напротив. Не пиша, защото имам какво да кажа. Ще изпиша романи, ако се наложи да го разкажа.
В някакъв странен период от живота ми съм. Но се надявам скоро да разбера защо, или да изляза от този период. Лош ли е, не е ли.. Вече не знам.
Стигнах до момент, в който престанах да знам каквото и да било. Нищо не знам. Абсолютно нищо не знам. Не искам и да знам. Всичко си има своята причина, но някак не искам да я разбирам.
Живота ме изморява. Как може?! Толкова съм млада, а вече съм толкова изморена от живота и всичко свързано с него. Искам да си почина, да натисна бутона стоп, поне за малко. Отново търся бягство от ежедневието си. Явно не съм създадена да живея на едно и също място. Явно трябва да се лутам от бряг на бряг, докато открия място, което да нарека свой дом за повече от четири месеца, но не мога. Не мога да открия това място, пък някак нямам сили да тръгна да го търся. Искам отново да се почувствам у дома си, но нещо ми е чуждо, макар нищо реално да не се е променило, освен аз. Само аз съм променената.
Живота така ме подмята, играе си с мен, предизвиква ме, очаква да скоча в пропастта, но аз никога не го правя. Все намирам някакво спасение.
Искам да престана да търся изход от собствения си живот, някак се уморих винаги да се боря сама, за всичко. Особено сега, толкова съм сама. Не е същото. Но трябва. И си обещавам някой ден да намеря място, което да наричам свой дом и да го чувствам такъв.
Много неща трябва да направя преди това да се случи, но някак свикнах, че в моя живот нищо няма да е лесно. Ще се наложи да дам отвъд себе си, за да докажа на себе си за пореден път, че мога. Защото аз не се доказвам на другите, доказвам се само и единствено на себе си.
В крайна сметка аз съм само едно момиче, което ще има да върви много. Адски много. И се надявам поне през половината път да не вървя сама, макар да нямам проблем с това да вървя сама, но е тежко, задушаващо. Понякога искам да мога да разчитам на някого, но ми е толкова трудно да го направя.